Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

В кухнята Ан, гола и приятно настръхнала, наливаше шампанско в две кристални чаши. Тя пусна по една ягода във всяка, наблюдавайки мехурчетата, които се пенеха под бледата зимна светлина. Кухнята бе в западната част на сградата и прозорците й гледаха към вътрешен двор.

Тя му подаде едната чаша.

— Все още мога да видя майка ти в цвета на кожата ти.

— Слава на Аллах. Без нейната английска кръв никога нямаше да мога да мина за Мартин Линдрос. Неговият прапрадядо е дошъл от град в Корнуол, на петдесетина километра от семейното имение на майка ми.

Ан се засмя.

— Това се казва ирония на съдбата.

Струваше й се, че след като толкова дълго бе лишена от усещането за плътта му, ръцете й сега можеха да го галят цяла вечност. Остави чашата си на гранитната маса, прегърна го и го избута игриво назад до прозореца.

— Не мога да повярвам, че сме тук заедно. Не мога да повярвам, че си в безопасност.

Карим ал Джамил я целуна по челото.

— А ти се съмняваше в плана ми.

— Знаеш, че имах съмнения и страхове. Изглеждаше ми толкова безразсъден, толкова трудно осъществим.

— Всичко е въпрос на възприятие. Трябва да мислиш за него като за часовник. Един часовник изпълнява проста функция, измервайки секундите и минутите. И когато удари кръгъл час, той бие. Просто, но надеждно. Това е, защото в него има безброй грижливо измислени части, изгладени и полирани, така че когато са приведени в действие, те се зацепват една за друга перфектно.

В този момент той видя погледа й да се измества зад него. Ужас се мярна в очите й.

Той се обърна и погледна през прозореца към паркинга между сградите. Два американски автомобила последен модел стояха един до друг, обърнати в противоположната посока. Обърнатата на север кола работеше на празен ход. Прозорците на двамата шофьори бяха свалени. Беше ясно, че двамата мъже си говорят.

— Какво е това?

— Двете коли — прошепна тя. — Това е полицейско подреждане.

— Или двама шофьори, които си говорят.

— Не, има нещо…

Ан рязко прекъсна изречението си. Един от мъжете се беше навел през прозореца достатъчно, за да може да го познае.

— Това е Матю Лърнър. По дяволите! — Тя потрепера. — Нямах възможност да ги кажа, но той проникна в къщата ми и остави клуп в гардероба ми, в който бяха пристегнати чифт мои бикини.

— Дали подозира нещо?

— Не. Той би отишъл при директора дори и при най-малкото съмнение. Явно иска да ме отстрани. Подозирам, че целта му е да заеме необезпокояван мястото на Стария.

Долу на паркинга двамата мъже бяха приключили с разговора. Лърнър потегли, оставяйки другия мъж зад волана на автомобила. Той не включи двигателя, а се пресегна да запали цигара.

Карим ал Джамил каза:

— Ясно е, че те е проследил. Убежището ни е разкрито.

— Той се обърна с гръб към прозореца. — Обличай се. Имаме работа.

В момента, в който платноходката стигна до яхтклуба, милиционерите скочиха на борда й и започнаха да се суетят. Капитанът и спътниците му, включително Абуд ибн Азиз, изглеждаха твърде уплашени, представяйки документите си за самоличност на досадния лейтенант. Тогава той се обърна към Фади.

Без да каже и дума, без да изглежда ни най-малко уплашен, Фади подаде документите, които Абуд ибн Азиз му беше дал. Те го идентифицираха като генерал-майор Виктор Романченко от контраразузнавателната служба ССУ, Заповедите, прикачени към документите, бяха подписани от генерал-полковник Игор П. Смешко, шеф на ССУ.

На Фади му стана забавно, като видя как това привлече вниманието на този самонадеян лейтенант. Цялата кръв се отдръпна от лицето му. Това бе мигновена трансформация: господарят бе станал слуга.

— Тук съм, за да проследя един убиец, важен беглец от правосъдието — каза Фади, прибирайки своите изкусно подправени документи. — Онези четирима мъже бяха убити от него, така че сам разбирате колко опасен и професионален убиец е той.

— Аз съм лейтенант Кове. Ние сме изцяло на ваше разположение, господин генерал.

Фади изкара набързо лейтенанта и хората му от лодката.

— Искам да ви предупредя — каза той през рамо. — Лично ще разстрелям всеки, който убие беглеца. Уведомете всичките си хора. Този престъпник е мой.

Детектив Бил Овъртън седеше в колата си и пушеше. Беше спокоен и по-щастлив, отколкото от една година насам. Нелегалната работа, която вършеше за Лърнър, бе благодат. Лърнър му обеща, че когато приключи, ще има поста във Вътрешна сигурност, за който толкова отчаяно копнееше. Овъртън знаеше, че Лърнър не говореше празни приказки. Той бе човек с голямо, макар и прикрито влияние. Казваше, каквото мислеше, и мислеше, каквото казваше. Трябваше само да изпълнява заповедите на Лърнър, без да пита защо и по каква причина. За него това бе лесно. Той не даваше и пукната пара какво планира Лърнър.