Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Стомахът на Сорая се сви болезнено. Какво бе открила милицията? Какво бе забравила тя? Боже мой, дано да не е пропуснала нещо важно. Одеса бе мястото, където бе извършила най-кошмарната си грешка и тази мисъл я преследваше ден и нощ. Сега съдбата събра нея и Борн отново тук. Тя бе длъжна и решена да поправи стореното от нея.

Олександър вървеше пред тях, опрял муцуна в земята. Борн го следваше, без да се оплаква. Цялото му тяло сякаш гореше. Той трябваше да се припомни наученото, да поддържа бавни дълбоки вдишвания, дори да му се струваше изключително болезнено. Беше предположил, че Сорая е намерила изход към канализационната система на града, но тук не се усещаше нито вонята, нито влагата, които биха подсказали близостта до такава система. Освен това се спускаха под голям наклон. Тогава той си спомни, че голяма част от Одеса е изградена върху пластове пясъчник, в резултат от което се бе появила необятна мрежа от катакомби. По време на Втората световна война партизаните използвали катакомбите като база за атаки срещу настъпващите германски и румънски армии.

Сорая беше дошла подготвена и сега включи мощна ксенонова лампа на батерии, закачена на китката й. Борн не се почувства по-спокоен. Катакомбите бяха много стари. Нещо повече — бяха в много лошо състояние, отчаяно се нуждаеха от укрепване. На места бяха принудени да се катерят по срутени камъни и отломки, което забавяше значително напредъка им.

Някъде отзад чуха стържещ звук от удар на метал в метал, сякаш бе задействано огромно ръждясало колело. Заковаха се на място и се извърнаха.

— Намериха решетката — прошепна Сорая. Нямаше начин да върнем болтовете по местата им. Милиционерите са в тунела.

— Той е ченге. — Карим ал Джамил държеше отворения портфейл на Овъртън. — Детектив от вашингтонската полиция.

Ан закара колата на Овъртън до стената на сградата, където лежеше тялото му. Избелелите тухли бяха потъмнели от кръвта му.

— Ясно е, че е работел за Лърнър — каза Ан. — Може би именно той е проникнал в къщата ми. — Тя разглеждаше грубата му конска физиономия. — Готова съм да се обзаложа, че е бил той.

— Въпросът сега е колко души работят за Матю Лърнър — изправи се Карим ал Джамил.

Той кимна на Ан да отвори багажника. Наведе се и със сумтене вдигна Овъртън.

— Наблягал е на поничките и хамбургерите.

— Като всички американци — каза Ан, докато той хвърляше тялото в багажника и затваряше капака. Тя се измъкна иззад волана и отиде до стената, където бе окачен навит градински маркуч. Завъртя крана и насочи водната струя към стената, за да измие кръвта на Овъртън. Не чувстваше угризения заради смъртта му. Напротив, сега сякаш в гърдите й беше затуптяло второ сърце, изпълнено с омраза към западното общество, към покварата и егоизма на богатите, на привилегированите, на знаменитостите, които бяха толкова увлечени в своето самовъзпроизвеждане, че бяха глухи, неми и слепи за болките и нуждите на отчаяните и пренебрегваните по света. Това чувство навярно винаги е било живо в нея. Майка й, в края на краищата, бе започнала кариерата си като модел, след което беше станала редактор на „Таун & Кънтри“ 9 9 Луксозно лайфстайл списание. — Бел.прев. ; баща й произхождаше от богато и аристократично семейство. Нищо чудно, че Ан бе принудена да води живот, пълен с шофьори, икономи, лични асистенти, частни самолети, ски ваканции в Шамони, партита в Ибиса… всичко в границите, определени от бодигардовете, наети от родителите й. Около нея непрекъснато беше пълно с хора, готови да правят за нея онова, което би трябвало да прави сама. Всичко бе толкова изкуствено, толкова откъснато от реалността. Живот като затвор, от който тя нямаше търпение да избяга. Нейното подчертано бунтарство бе начинът да изрази тази омраза. Но беше нужен Джамил, за да накара мозъка й да разбере какво й казват чувствата. Дрехите, които носеше — скъпи дизайнерски тоалети, — бяха част от прикритието й. Под тях кожата я сърбеше, сякаш я бяха налазили мравки. През нощта се събличаше възможно най-бързо и никога не поглеждаше към дрехите си, докато не дойдеше време да ги надене отново на сутринта.

С тези мисли, бушуващи в главата й, тя се върна обратно в колата. Карим ал Джамил се вмъкна до нея. Тя потегли уверено по „Масачузетс Авеню“.

— Накъде? — попита го.

— Ти трябва да се връщаш в ЦРУ.

— Ти също — погледна го в очите тя. — Джамил, когато ме вербува, аз не бях идеалист, който копнее да започне война срещу неравенството и несправедливостта. Знам, че в началото си бил с такова впечатление, така е. Едва ли си осъзнавал, че мога да разсъждавам и сама. Надявам се, че сега го разбираш.