Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Чудя се — подхвана той, като за пореден път рязко смени посоката на разговора — дали бихте могла да ми разясните един въпрос. — Клатеше папката с доклада нагоре-надолу. — Как, по дяволите, успяхте да прецакате нещата така мащабно?

Тя стоеше, изопната като струна, въпреки гнева, който бушуваше в нея. Значи Лърнър я накара да повярва, че разпитът е приключил. А всъщност чак сега започваше. Тя разбра, че той тепърва ще стигне до истинската причина, поради която я беше извикал.

— Позволихте на Борн да изведе Хирам Чевик от килията. Бяхте там, когато Чевик избяга. Вие наредихте на хеликоптерите да се включат в мисията. — Той пусна папката върху плота. — Има ли нещо, което да съм схванал погрешно дотук?

Сорая си помисли за момент да запази мълчание, но не искаше да му достави такова удоволствие.

— Не.

— Вие бяхте агентът, който отговаряше за Чевик.

— Да, аз бях — изправи рамене тя.

— Това са основания за уволнение, госпожо Мур, не е ли така?

— Не бих могла да знам.

— Точно това е проблемът. Вие би трябвало да знаете. Точно както би трябвало да сте знаела, че не биваше да пускате Чевик от килията му.

Без значение какво казваше тя, той намираше начин да го обърне срещу нея.

— Прощавайте, но аз получих недвусмислена заповед да помогна на Борн по всякакъв начин.

Лърнър се вгледа в нея за един дълъг момент. След това направи почти доброжелателен жест.

— Защо, по дяволите, стоите права?

Сорая седна срещу него.

— Бих казал, че по въпросите за Борн — очите му се впиха в нейните — явно сте нещо като експерт.

— Не бих казала.

— Според досието ви сте работила с него в Одеса.

— Предполагам, че това ви дава основания да мислите, че познавам Джейсън Борн по-добре от повечето агенти.

Лърнър се облегна назад.

— Вие, госпожо Мур, сигурно сте далеч от мисълта, че сте научила всичко, което трябва да се знае в този занаят.

— Така е, сър, далеч съм от тази мисъл.

— Тогава разчитам, че ще се сработим, че ще бъдете толкова лоялна към мен, колкото бяхте към Мартин Линдрос.

— Защо говорите, сякаш Линдрос е мъртъв?

Лърнър не й обърна внимание.

— В този случай обаче съм длъжен да реагирам. Вие сте била главният агент, отговарял за Чевик, така че провалът е ваша отговорност. Следователно нямам избор, освен да поискам оставката ви.

Сърцето на Сорая подскочи в гърлото й.

— Оставка ли? — едва успя да изрече тя.

Лърнър, чиито очи бяха като свредели, каза:

— Една оставка би изглеждала по-добре в досието ви. Дори вие би трябвало да сте в състояние да разберете това.

Сорая стана рязко. Той си бе играл с нея жестоко и умело, което я разгневи повече от всичко друго. Тя мразеше този човек и искаше той да го знае. В противен случай нямаше да остане нищо от самоуважението й.

— Кой, по дяволите, сте вие, та да идвате тук и да важничите?

— Това е, приключихме, госпожо Мур. Разчистете си нещата. Уволнена сте.

Толкова дълго вървяха по тясната, коварно покрита със сняг пътека, по която Алем го водеше надолу, че Борн вече се съмняваше, че някога ще стигнат. Изведнъж обаче тя все пак свърши, отдалечи се от зашеметяващия планински склон и изведе към алпийска ливада, многократно по-голяма от тази, на която бяха свалени двата хеликоптера. По-голямата част от нея обаче бе разчистена от снега.

Селото бе по-скоро сбирщина от порутени миниатюрни постройки. Вместо улици имаше пътеки от утъпкана пръст. Стадо кафяви кози вдигнаха удължените си муцуни, щом чуха стъпките им, но очевидно разпознаха Алем и продължиха да дъвчат вяло сухата кафява трева. Някъде в далечината изцвилиха коне, когато миризмата на двамата мъже стигна до тях.

— Къде е баща ти? — каза Борн.

— В кръчмата, както обикновено. — Алем го погледна. — Но аз няма да те заведа там. Ще отидеш сам. Дано да не разбере, че съм ровил из останките.

— Аз ти обещах, Алем — кимна Борн.

— Не е нужно дори да знае, че си ме срещал.

— Как да го позная?

— По крака — левият му крак е по-тънък и видимо по-къс от десния. Казва се Заим.

Борн тъкмо се канеше да тръгва, когато Алем постави пръстена на Линдрос в ръката му.

— Ти си го намерил, Алем…

— Но принадлежи на приятеля ти — каза момчето. — Ако ти го върна, може би той няма да е мъртъв.

Беше време за ядене. Пак. Можеш да се ограничаваш от всичко друго, бе казал Оскар Линдрос на сина си, но не можеш да откажеш да ядеш. Трябва да си пазиш силите. Разбира се, похитителите ти биха могли да те оставят да умреш от глад, но само ако искат да те убият, а случаят явно не беше такъв. Биха могли да поставят опиати в храната ти — което и бяха направили, след като изтезанията на Мартин Линдрос не дадоха резултат. Нямаше полза — нито от това, нито от притъпяването на сетивата му. Той капсулова разсъдъка си. Баща му се беше погрижил за това. Тиопенталнатрият например му оплете езика, но пак не каза нещо, което да им е полезно. Всичко, което искаха да знаят, бе заключено в трезора на ума му, недостъпно за тях.