Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Момчето поклати глава.

— Трябва да си видял да проблясват оръжия, облаци дим да се носят над планината.

Кратко колебание.

— Видях ги, да. — Имаше тънък глас като на момиче.

— И, естествено, ти стана любопитно и дойде да видиш, нали?

Момчето погледна настрани, прехапа устни.

Така не ставаше. Борн знаеше, че трябва да намери друг начин да го накара да му се довери.

— Името ми е Джейсън. Ти как се казваш?

Отново това колебание.

— Алем.

— Алем, знаеш ли какво е да загубиш близък? Човек, на когото много държиш?

— Защо питаш? — изгледа го подозрително Алем.

— Защото аз загубих някого. Най-добрия ми приятел. Затова съм тук. Той беше в един от изгорелите хеликоптери. Трябва да знам дали си го виждал или дали знаеш какво е станало с него.

Алем вече клатеше глава.

— Името му е Мартин Линдрос. Чувал ли си някой да говори за него?

Алем прехапа отново устната си, която започна да трепери леко, но не от студ, помисли си Борн. Той поклати глава.

Борн се протегна надолу, загреба сняг и наложи ухапаната си ръка. Забеляза, че очите на момчето следят всяко негово движение.

— По-големият ми брат умря преди шест месеца — каза Алем след известно време.

Борн продължи да рови снега. Най-добре беше да се държи непринудено.

— Какво стана с него?

Алем придърпа коленете си към гърдите, кръстоса ръце върху тях.

— Беше затрупан от свлачище, което осакати баща ми.

— Съжалявам — каза Борн и наистина беше така. — Слушай, за моя приятел. Ами ако е жив? Искаш ли той да умре?

Алем прокарваше пръстите си между парчетата лед в основата на стената.

— Ти ще ме биеш — промърмори.

— Защо да го правя?

— Аз взех нещо. — Той посочи с глава мястото на катастрофата. — От там.

— Алем, всичко, което искам, е да намеря приятеля си.

Без да вдига очи, Алем извади пръстен. Борн го взе и го вдигна на слънчевата светлина. Разпозна щита с отворена книга — герба на университета „Браун“.

— Това е пръстенът на моя приятел. — Внимателно той го върна на Алем. — Ще ми покажеш ли къде го намери?

Алем го отведе зад стената, изгазиха в снега до едно място на няколкостотин метра от катастрофата. Той коленичи, Борн коленичи с него.

— Тук ли?

— Беше в снега, полузаровен — кимна Алем.

— Сякаш е бил хвърлен на земята нарочно — довърши Борн изречението му. — И ти си го намерил.

— Аз бях тук с баща ми. — Китките на Алем почиваха върху кокалестите му коленца. — Търсехме останки, които да използваме.

— Какво намери баща ти? — попита Борн, но Алем само сви рамене. — Ще ме заведеш ли при него?

Детето гледаше пръстена в мръсната си длан. Обви го с пръсти и го върна в джоба си. После вдигна очи към Борн.

— Няма да му казвам — каза Борн спокойно. — Обещавам.

Алем кимна и двамата се изправиха. Дейвис имаше аптечка и Борн проми и превърза раната на ръката си. След това момчето го поведе надолу по малката, гола алпийска поляна, по стръмна пътека, която се виеше покрай заледения каменист склон на Рас Дежен.

Ан не се шегуваше, че Лърнър се е настървил. Сорая излезе от асансьора на етажа, където се намираха офисите на „Тифон“, и видя насреща си двама намръщени агенти, които я чакаха. Знаеше, че за да бъдат изобщо тук, трябва да имат пропуск, издаден от „Тифон“. Лоши новини, които ставаха все по-лоши с всяка секунда.

— Директорът иска да говори с вас — каза този вляво.

— Трябва да дойдете с нас — додаде другият вдясно.

Тя използва най-обаятелния си глас, в който трептяха нотки на лек флирт.

— Нека първо се поосвежа, момчета?

— Заповедта на директора не търпи отлагане — каза този отляво, по-високият.

Стоици, евнуси или и двете. Сорая сви рамене и тръгна с тях. Всъщност нямаше какво друго да прави. Докато вървеше по коридорите между двете живи колони, се опита да не се тревожи. Най-доброто, което можеше да направи, бе да остане спокойна, докато другите наоколо изтърват нервите си. Лърнър без съмнение щеше да се опита да я предизвика, щеше да направи всичко възможно, за да я притисне до стената. Вече бе чувала истории за него, а той беше в ЦРУ от колко… от шест месеца. Навярно го бяха информирали, че тя негодува срещу него, и сега сигурно щеше да се опита да й въздейства.

В края на коридора тя се изправи пред ъгловия кабинет. По-високият агент почука отривисто върху вратата с мазолестите си кокалчета. След това отвори и й направи път да мине. Но двамата с двойника му не си тръгваха. Последваха я в кабинета, затвориха вратата и отстъпиха до стената, сякаш да я подпрат с мускулестите си рамене.