Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Идваха по график, така че през повечето време беше сам. Хранеха го редовно, макар че понякога пазачите плюеха в чинията му. Единият отказваше да го измие, когато се изцапа. Щом вонята стана непоносима, донесоха някакъв маркуч. Леденостудената струя го събори на земята, блъсна го в каменната стена. Остана да лежи там с часове, кръв и вода се смесваха в розови вадички, а той седеше край спокойното езеро и ловеше пъстърва след пъстърва.

Но това беше преди седмици — или поне на него му се струваше така. Сега бе по-добре. Осигуриха му дори лекар, който заши най-лошите прорезни рани, превърза го, даде му антибиотици за треската, която бушуваше в тялото му.

Сега можеше да се отдалечава от езерото за все по-дълги и по-дълги периоди от време. Имаше време да се огледа наоколо, осъзна, че се намира в пещера. Съдейки по студа и воя на вятъра във входа на пещерата, явно беше нависоко, вероятно все още някъде на Рас Дежен. Не бе виждал Фади лично, но от време на време се появяваше неговият заместник, когото чу да наричат Абуд ибн Азиз. Този мъж го разпитваше най-често, след като Фади не успя да го пречупи през първите дни от неговото пленничество.

Линдрос познаваше типажи като Абуд ибн Азиз — варварин по природа, този човек бе чужд на цивилизацията. И винаги щеше да бъде. Чувстваше се добре в девствената пустиня, където бе роден и израсъл. Това Линдрос успя да разбере по арабския му диалект — Абуд ибн Азиз беше бедуин. Неговите разбирания за добро и зло бяха категорично черно-бели, без нюанси. В това отношение той бе точно като Оскар Линдрос.

На Абуд ибн Азиз, изглежда, му доставяше удоволствие да разговаря с пленника. Може би го привличаше неговата безпомощност. Може би се заблуждаваше, че ако разговарят достатъчно дълго, Линдрос би могъл да види в него приятел; че може да се задейства стокхолмският синдром и Линдрос да започне да се идентифицира с похитителя си. А може пък просто да играеше „доброто ченге“, защото именно той подсушаваше с кърпа Линдрос след атаките с маркуча, той го преобличаше, когато Линдрос бе твърде слаб или не бе в състояние да го направи сам.

Линдрос обаче не се поддаваше на изкушението да протегне ръка от изолацията си, да се сприятели. Никога не се бе сприятелявал с лекота. Беше установил, че е далеч по-лесно да си самотник. Всъщност баща му го насърчаваше в това отношение. Да си самотник е предимство, ако искаш да си шпионин, казваше той. Тази особеност на характера му бе отбелязана и в личното досие на Линдрос, когато премина през изтощителната, продължила цял месец процедура по проучването му, въведена от садистичните специалисти психолози на ЦРУ точно преди приемането му в агенцията.

В момента той знаеше много добре какво иска Абуд ибн Азиз от него. Но донякъде му беше странно, че терористът търси информация за мисията, която ЦРУ бе организирала преди години срещу Хамид ибн Ашеф. Какво общо имаше Хамид ибн Ашеф с Абуд ибн Азиз?

Те искаха повече от него, разбира се. Много повече. Но въпреки очевидната праволинейност на Абуд ибн Азиз Линдрос бе забелязал с интерес, че разпитът за мисията на ЦРУ срещу Хамид ибн Ашеф се водеше само когато Абуд бе насаме с него.

От това той заключи, че точно тези въпроси са нещо лично, което няма нищо общо с причината за отвличането му.

— Как се чувстваш днес?

Абуд ибн Азиз стоеше пред него. Бе донесъл две еднакви чинии с храна. Постави едната в ръцете на Линдрос. Линдрос знаеше какво пише в Корана за храната. Всяка храна попадаше в една от двете категории — харам или халал, забранена или позволена. Храната тук, разбира се, беше само от позволената.

— Страхувам се, че днес няма кафе — каза Абуд. — Но фурмите и изварата са хубави.

Фурмите бяха малко сухи отвътре, а изварата имаше странен вкус. Това бяха подробности, но за човек като Линдрос те имаха значение. Фурмите бяха изсъхнали, а изварата бе започнала да прокисва и нямаше кафе. Явно доставките бяха спрели. Защо?

И двамата ядяха с дясната ръка, зъбите им се оголваха, щом ги впиваха в тъмната месеста част на фурмите. Умът на Линдрос препускаше бясно.

— Как е времето? — попита той най-накрая.

— Студено и постоянният вятър го прави още по-студено. — Абуд потрепери. — Идва нов студен фронт.

Линдрос знаеше, че Абуд ибн Азиз е свикнал на 40-градусови температури, пясък в храната, нажеженото бяло сияние на слънцето, благословения покой на хладната, обсипана със звезди нощ. Този непрекъснат суров студ и височината бяха непоносими за него. Костите и дробовете му сигурно протестираха като на старец. Линдрос го гледаше как прехвърли своята полуавтоматична пушка „Ругер“ в лявата си ръка.