Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Сигурно да си тук е болезнено за теб. — Въпросът на Линдрос не бе просто закачка.

Абуд сви рамене и пак потрепери.

— Не само пустинята ти липсва. — Линдрос остави настрана чинията си. Почти непрекъснатите побои в продължение на седмици бяха убили напълно апетита му. — Липса ти светът на дедите ти, нали?

— Западната цивилизация е мерзко нещо — каза Абуд. — Нейното влияние върху нашето общество е като силно заразна болест, която трябва да бъде изкоренена.

— Страхуваш се от западната цивилизация, защото не я разбираш.

Абуд изплю костилка от фурма, бяла като бебешко дупе.

— Бих казал същото за вас, американците.

— И няма да сгрешиш — кимна Линдрос. — Но докъде ще стигнем така?

— До края — вашия или нашия.

Борн разгледа вътрешността на кръчмата. Отвътре изглеждаше до голяма степен както и отвън. Стените бяха от камък и дърво, измазани с глина. Подът беше от пресован животински тор. Миришеше на ферментирало, както от алкохола, така и от хората. Огън, разпалван с тор, пукаше в каменното огнище, излъчвайки както топлина, така и специфичен мирис. Вътре имаше неколцина амхари, всички замаяни от опиум в различна степен. В противен случай появата на Борн на вратата би предизвикала не само вяло раздвижване. В момента обаче мъжете едва се помръднаха.

Той отиде към бара, оставяйки следи от сняг и парченца лед зад себе си. Поръча си бира, която за щастие се оказа в бутилка. Докато пиеше от слабата, странно солена течност, огледа мястото. Всъщност нямаше какво толкова да се види. Просто правоъгълна стая с пръснати груби маси и столове без облегалка, които приличаха повече на табуретки. Въпреки това той запечата всичко това в паметта си, като направи нещо като карта на мястото в главата си, в случай че се появеше опасност и се наложеше да се измъква бързо. Не след дълго забеляза мъжа с осакатения крак. Заим седеше сам в ъгъла, с бутилка евтин алкохол в едната ръка и мръсна чаша в другата. Беше навъсен, типичен планинец с обгоряло от слънцето грубовато лице. Погледна едва-едва към Борн, когато той се приближи до масата му.

Борн пъхна крак зад един от краката на табуретката, изтегли я и седна срещу бащата на Алем.

— Разкарай се, проклет турист — промърмори Заим.

— Не съм турист — отговори Борн на същия диалект.

Бащата на Алем се облещи, обърна глава и плю на пода.

— Въпреки това сигурно искаш нещо. Никой не смее да се изкачи на Рас Дежен през зимата.

Борн отпи дълга глътка от бирата си.

— Прав си, разбира се. — Забелязал, че бутилката на Заим е почти празна, той каза: — Какво пиеш?

— Прах — отговори бащата на Алем. — Това е единственото нещо за пиене тук. Прах и пепел.

Борн стана и му донесе нова бутилка, постави я върху масата. Когато посегна да напълни чашата, Заим спря ръката му.

— Няма да има време — промърмори тихо. — Не и ако си довел врага си със себе си.

— Не знаех, че имам враг. — Нямаше смисъл да казва на този човек истината.

— Идваш от Мястото на смъртта, нали? — Заим се взираше упорито в Борн с воднистите си очи. — Покатерил си се в металните скелети на птиците на войната, ровил си из костите на воините, погребани вътре. Не си прави труда да отричаш. Всеки, който го стори, събира врагове така, както труп привлича мухи. — Той замахна със свободната си ръка. Мазолестите му длани и пръсти бяха покрити с мръсотия, която бе толкова дълбоко проникнала в кожата му, че никога не би могъл да я измие. — Мога да го подуша по теб.

— В момента не знам кой е този враг.

Заим се ухили, показвайки много тъмни дупки между оределите си зъби. Дъхът му вонеше отвратително.

— Тогава сигурно съм ценен за теб. По-ценен вероятно от бутилка алкохол.

— Враговете ми се крият и наблюдават Мястото на смъртта?

— Колко си готов да дадеш — каза Заим, — за да ти покажа лицето на врага ти?

Борн плъзна пари по масата.

Заим ги взе с отработено движение на изкривените си пръсти.

— Врагът ти наблюдава Мястото денем и нощем. То е като паяжина, разбираш ли? Той иска да види какви насекоми привлича.

— Защо го интересува?

Заим сви рамене.

— Не го интересува особено.

— Значи някого друг го интересува.

Заим се наклони към него.

— Ние сме пионки, разбираш ли? Пионки по рождение. За какво друго ставаме? Как иначе можем да оцелеем? — Той отново вдигна рамене. — Не можеш обаче да държиш лошото настрана дълго време. Рано или късно скръбта идва, и то под такава форма, че най-много да те заболи.