Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Той взимаше умело завоите, но почти не можеше да контролира скоростта.

При следващия завой Заим издаде нечленоразделен вик. Секунда по-късно Борн разбра защо. На по-малко от километър напред по реката се спускаше отвесен водопад, сега замръзнал като на снимка.

— Колко е високо? — извика Борн през воя на вятъра в лицето му.

— Твърде високо — простена Заим в ужас. — О, твърде, твърде високо!

Борн се опита да свърне вляво или вдясно, но не успя. Носеше се по издълбан в леда коловоз и не можеше да излезе от него. Така или иначе, вече бе твърде късно. Наближаваха набраздената горна част на водопада и той направи единственото, което му хрумна: насочи се към средата на реката, където водата бе най-дълбока, а ледът най-тънък.

Врязаха се във водопада със скорост, която, съчетана с тежестта на двамата, разби тънката ледена кора, образувана над течащата вода. Гмурнаха се във водопада и започнаха да потъват, ледената вода преряза дъха им, вкочани телата им, като започна от крайниците.

Докато падаше, основната грижа на Борн беше да не загуби ориентация. Объркаше ли посоките, щеше или да премръзне до смърт, или да се удави, преди да е успял да разбие леда в основата на водопада. Имаше и още един проблем. Ако допуснеше да се отдалечи от основата твърде много, ледът щеше бързо да се удебели в слой, който той вероятно нямаше да може да разбие.

Светлина и сянка, синьо-черно, сиво и млечнобяло се завъртяха пред очите му, щом бушуващата вода го погълна. Рамото му се блъсна в оголена скала. Вълна от болка премина през тялото му като токов удар и когато летежът му внезапно секна, той започна да търси светлината в хаоса от мрак. Но светлина нямаше! Зави му се свят, не си чувстваше ръцете. Сърцето му се бореше да се справи както с физическата болка, така и с липсата на кислород.

Той размаха ръце. Изведнъж видя срещу себе си тялото на Заим и като го дръпна встрани, видя бледа светлина да проблясва зад него — така се ориентира в посоките. Заим като че беше в безсъзнание. Кръв се стичаше от едната страна на главата му и Борн предположи, че той също се е ударил в скала.

С една ръка около тялото на Заим, Борн със силни тласъци на краката се насочи към повърхността. Главата му се блъсна в леда по-скоро, отколкото очакваше. Твърдата повърхност не поддаде.

Главата му пулсираше, а струйките кръв от раната на Заим размътваха водата и му пречеха да вижда. Той заби нокти в леда, но не успя да намери опора. Плъзна се отдолу, търсейки пукнатина в ледената стена, която би могъл да използва. Но ледът бе по-дебел, отколкото си бе представял, че може да бъде в основата на водопада. Дробовете му горяха, а главоболието, причинено от липсата на кислород, бе станало почти непоносимо. Може би Заим вече бе мъртъв. Той самият навярно също нямаше да издържи много повече, ако не успееше да си пробие път нагоре.

Силен водовъртеж ги сграбчи, заплашвайки да ги прати на сигурна смърт в тъмнината, където леденият блок бе най-дебел. Докато се бореше, пръстите му се захванаха за нещо — не беше точно пролука, а по-скоро гънка, получена от натиска в леда. Успя да забележи, че в единия й край прониква повече светлина, и концентрира усилията си именно там. Но юмруците му, вкочанени и несръчни, не бяха от полза.

Оставаше му само една възможност. Пусна Заим, гмурна се надолу в мрака, докато не почувства дъното на реката. Завъртя се, сви крака и се изстреля нагоре по права линия. Главата му се блъсна в гънката, чу се пукот, след това ледът се взриви и той усети как дробовете му се изпълват с благодатен въздух. Вдиша дълбоко веднъж, два, три пъти. И веднага се гмурна обратно. Заим не беше там, където го беше оставил. Силният водовъртеж го бе подхванал и го отнасяше към мрака надолу.

Борн ритна, борейки се с течението, протегна се с цялата си дължина и сграбчи Заим за глезена. Бавно и сигурно го задърпа обратно към светлината, извади го през нащърбената дупка в леда и го стовари на замръзналия бряг на реката, след което на свой ред се измъкна от водата.

Оказаха се източно от водопада, край ивица от гъстата елова гора, която продължаваше на североизток.

За момент Борн приклекна в сенките на дърветата, за да си поеме дъх. Повече време не можеше да отдели. Провери жизнените показатели на Заим — пулс, дишане, зеници. Беше жив. Огледа раната на главата му и установи, че е повърхностна. Явно Заим имаше твърда глава.

Проблемът на Борн сега, освен да спре кръвта от раната на Заим, бе да го изсуши, така че да не замръзне до смърт. Самият Борн бе отчасти защитен от специалния си парашутистки костюм, макар сега да забеляза, че на няколко места платът бе лошо раздран. Водата вече замръзваше по кожата му. Откопча костюма си за момент, откъсна ивица от ризата си и пристегна раната на Заим. После преметна мъжа, който все още бе в безсъзнание, през здравото си рамо и се запрепъва по хлъзгавия бряг към гората. Усещаше как студът бавно се просмуква в лактите и рамото му, където горният слой на екипа му беше раздран.