Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Ето че вече бяха в селото. Макар Борн по разбираеми причини да нямаше търпение да се свърже с човека, който според Заим щеше да го отведе до Линдрос, дрехите на Заим вече бяха втвърдени от лед и ако не се затоплеше скоро, щяха да се смъкнат заедно кожата му, щом направи опит да ги свали.

Когато стигнаха околностите на лагера, сивият кон, който Борн бе пришпорвал в галоп през високите до колената снежни преспи, беше на края на силите си. Трима амхари изникнаха сякаш от нищото, размахвайки закривени ножове като този, който Борн бе отнел от мъжа, чийто врат бе счупил.

Борн не се изненада. Не допускаше, че лагерът няма да има охрана. Остана спокоен на седлото на задъхващия се и пръхтящ сив кон, докато амхарите сваляха Заим на земята. Щом го разпознаха, един от тях се втурна към шатра в центъра на лагера. Две минути по-късно се върна — по всичко личеше — с вожда на племето.

— Какво е станало с теб, Заим? — попита амхарът.

— Той ми спаси живота — промърмори Заим.

— Както и той — моя — рече Борн, като се смъкна от коня.

— Бяхме нападнати по пътя насам.

Дори вождът да бе останал изненадан, че Борн говори амхарски, не даде да се разбере по никакъв начин.

— Като всички западняци ти си довел враговете със себе си.

— Донякъде си прав, но не съвсем — потръпна Борн. — Бяхме нападнати от трима бойци амхари.

— Знаеш кой им плаща — каза Заим със слаб глас.

Вождът кимна.

— Отведете ги на топло в моята шатра. Ще разпалваме огъня постепенно.

Абуд ибн Азиз стоеше, взрян в мрачното небе край северния склон на Рас Дежен, ослушвайки се да долови звук на перки, прорязващи редкия въздух.

Къде е Фади? Хеликоптерът му закъсняваше. Абуд ибн Азиз бе наблюдавал времето цяла сутрин. Заради приближаващия се атмосферен фронт той знаеше, че пилотът ще има съвсем малко време, за да се приземи.

Всъщност това, срещу което той мълчаливо се бунтуваше, не беше нито студът, нито редкият въздух. Вбесяваше го преди всичко фактът, че изобщо са тук. Планът. Той знаеше кой стои зад него. Само един човек можеше да измисли такава рискована, опасна схема: братът на Фади — Карим ал Джамил. Макар Фади да беше лицето на „Дуджа“, Абуд ибн Азиз единствен от множеството последователи на Фади знаеше, че Карим ал Джамил е сърцето на организацията. Той беше гросмайсторът, търпеливият паяк, който плетеше многобройни мрежи в бъдещето. При мисълта за това какво е способен да планира Карим ал Джамил, Абуд ибн Азизда усети как му призлява. Като Фади и Карим ал Джамил, самият той бе учил на Запад. Познаваше историята, политиката и икономиката на страните извън арабския свят. Това бе достатъчно, поне в очите на Фади и Карим ал Джамил, за да го поставят по-нагоре в йерархията.

Проблемът на Абуд ибн Азиз беше, че не се доверяваше напълно на Карим ал Джамил. От една страна, той бе самотник. От друга, доколкото му бе известно, Карим ал Джамил разговаряше само с Фади. Това, че може би нещата съвсем не стояха така, мисълта, че той може би знаеше по-малко, отколкото подозираше, за Карим ал Джамил, го караше да се чувства още по-неспокоен.

Това бе неговото предубеждение спрямо Карим ал Джамил — че той, заместникът на Фади, неговият най-близък другар, бе изключен от вътрешния кръг на „Дуджа“. Това му се струваше крайно несправедливо и макар той да бе напълно верен на Фади, все пак се дразнеше, че го държат настрани. Естествено, разбираше, че кръвта вода не става — всеки, роден в номадско племе, би го разбрал. Но Фади и Карим ал Джамил не бяха чистокръвни араби. Майка им бе англичанка. Двамата бяха родени в Лондон, след като баща им бе преместил седалището на компанията си там от Саудитска Арабия.

Абуд ибн Азиз бе измъчван от няколко въпроса, на които дълбоко в себе си не искаше да отговори. Защо Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб е напуснал Саудитска Арабия? Защо е харесал друговерка? Защо е задълбочил грешката си, като се е оженил за нея? Абуд ибн Азиз не можеше да намери абсолютно никаква причина един саудитец да стори такова нещо. Така че всъщност нито Фади, нито Карим ал Джамил бяха деца на пустинята като него. Те бяха израсли на Запад, бяха учили в непрестанно пулсиращия Лондон. Какво знаеха те за дълбоката тишина, за суровата красота, за чистите аромати на пустинята? Пустинята, където величието и мъдростта на Аллах можеха да бъдат открити във всяко нещо.

Фади, както подобава на по-голям брат, пазеше Карим ал Джамил. Това поне бе нещо, което Абуд ибн Азиз можеше да разбере. Самият той се отнасяше по същия начин с по-младите си братя. Но в случая с Карим ал Джамил от известно време се питаше към какви мрачни води насочва той „Дуджа“. Би ли искал Абуд ибн Азиз да отиде там? Безропотно би толкова път, защото бе верен на Фади. Именно Фади го въвлече във войната, която бяха принудени да водят след нахлуването на Запада в техните земи. Фади бе човекът, който го изпрати да се обучава в Европа — период от живота на Абуд ибн Азиз, който той презираше, макар да отчиташе ползите от него. Опознаеш ли врага си, му бе казвал Фади много пъти, ще можеш да го разгромиш.