Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Най-накрая се изправи. След като разгледа отвън хеликоптерите, подмина този, който бе по-близко до пещерата, и се качи в хеликоптера, който бе докарал Линдрос.

Вътре гледката беше сюрреалистична, като от картина на Дали: пластмаса, разтопена на локви, метал, споен с метал. Обгорено до неузнаваемост. Интересно. На тази височина нямаше достатъчно кислород, за да се поддържа дълго време буен огън — определено не толкова дълго, че да причини подобни щети. Огънят трябва да е дошъл от друг източник — огнехвъргачка.

Борн си представи лицето на Хирам Чевик. Зад това нападение стоеше Фади. Модерните оръжия, прецизната координация на атаките, отличната тактика, за да бъдат ликвидирани два опитни полеви екипа на ЦРУ: всички улики сочеха към него.

Но друг въпрос го гризеше — защо Фади позволи да бъде заловен от ЦРУ? Дойдоха му наум няколко отговора. Най-вероятният беше, че изпраща послание на управлението: мислите, че ме държите на мушка, но не знаете с кого си имате работа. До известна степен Борн бе наясно, че Фади е прав: наистина не знаеха почти нищо за него. Но точно тази проява на самохвалство от страна на терориста евентуално би осигурила на Борн подходяща възможност за действие. Успехът му като агент винаги се бе дължал на способността му да разгадава намеренията на хората. Опитът го беше научил, че това е невъзможно с човек, който остава в сенките. Сега обаче Фади бе излязъл на светло пред погледа на Борн. Беше показал лицето си. За пръв път Борн разполагаше със следа — макар и груба и неточна, — от която да започне преследването.

Пак се съсредоточи върху вътрешността на хеликоптера. Преброи четири скелета. Това беше важно — значи двама мъже липсваха. Възможно ли е да са живи? Дали Мартин не бе сред тях?

Екипите „Скорпиън“ на ЦРУ се ръководеха по военен образец. Всички в тях носеха лични знаци, които ги идентифицираха като членове на специална военна част, която всъщност не съществуваше. Възможно най-бързо той събра четирите метални табелки. Почисти снега, пепелта и саждите, за да прочете имената, които бе запомнил от разузнавателната информация, получена от „Тифон“. Мартин не беше сред тях! Пилотът Джейми Коуел също липсваше.

При огледа на лобното място на „Скорпиън-2“ откри шест скелета: на петчленния специален екип и пилота. Съдейки по пръснатите навсякъде кости, беше логично да предположи, че нито един от тях не е бил в оперативна готовност, когато хеликоптерът се е разбил. Били са лесни мишени. Борн порови да намери личните им знаци.

Изведнъж в сенките на вътрешността долови неясно движение, последвано от проблясване на очи, една глава се извъртя. Борн бръкна в дупката под пулта за управление. Преряза го остра болка в ръката, нещо се втурна към него и го блъсна назад.

Стъпил на крака, Борн последва фигурата извън останките от хеликоптера и я подгони, като през цялото време махаше към Дейвис да не стреля. Зърна кървавия полукръг от отпечатъци от зъби на опаката страна на ръката си едва когато фигурата се шмугна зад ниската каменна стена на североизточната страна на склона.

Борн скочи във въздуха, покатери се върху стената, огледа се за миг и се метна на гърба на фигурата.

Двамата се изтъркаляха, но Борн го стискаше здраво за косата и го дръпна рязко, за да види лицето му. Оказа се момче на не повече от единайсет години.

— Кой си ти? — попита Борн на местния амхарски диалект. — Какво правиш тук?

Момчето се изплю в лицето му, одра го, опитвайки се да избяга. Борн държеше здраво кръстосаните му китки зад гърба и го принуди да седне на завет край стената, далеч от виещия вятър. Момчето беше слабо като щека, костите му прозираха през бузите, рамената и бедрата.

— Кога яде за последен път?

Нямаше отговор. Поне хлапакът не го заплю отново, но може би защото устата му бе толкова суха, колкото снега, хрущящ под краката им. Със свободната си ръка Борн откачи манерка, отвори я със зъбите си.

— Искам да те пусна. Не искам да те нараня. Искаш ли малко вода?

Момчето отвори уста широко като пиленце в гнездо.

— Тогава трябва да ми обещаеш, че ще отговориш на въпросите ми. Така честно ли е?

Момчето погледна към него за момент с черните си очи, след това кимна.

Борн пусна китките му и онзи посегна към манерката, отвори я и отпи от водата на големи, конвулсивни глътки.

През това време Борн се погрижи да натрупа сняг от двете им страни, за да не губят топлина. Взе манерката.

— Първи въпрос: знаеш ли какво е станало тук?