Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Телефонът на Сорая иззвъня. Тя проведе кратък разговор, след което каза:

— Предварителните данни на криминолозите сочат, че хамърът е бил натъпкан с С4.

Той се обърна.

— Затова не реагираха.

— Чевик и хората му са били атентатори самоубийци.

— А може би не. — Той се обърна към снимката и посочи миниатюрния светъл полумесец. — Виждаш ли това? Това е отражение от ръба на контактна леща, която се е повдигнала леко над повърхността на ириса и е уловила светлината. Сега погледни към зеницата. Забележи малкото петънце от златистото, което е навлязло в дъгата на зеницата отляво. Това е възможно само ако Чевик е носил цветни лещи.

Борн я погледна изпитателно.

— Защо Чевик ще се дегизира, освен ако не е бил Чевик?

Той очакваше отговора й.

— Сорая?

— Мисля.

— Дегизировката, внимателното планиране, умишлената бомбена атака.

— В джунглата — каза тя — само хамелеон може да забележи друг хамелеон.

— Да — каза Борн, взирайки се в снимката. — Мисля, че това пред нас е Фади.

Отново пауза, този път по-кратка. Мозъкът й работеше трескаво.

— Значи е вероятно „Чевик“ да не е умрял при взрива — изрече тя най-сетне.

— Дори много вероятно. — Борн се замисли. — Той едва ли е имал много време да се измъкне от хамъра. Не беше пред погледа ми само докато подкарвах мотоциклета. Това означава преди пресечката на 23-та и „Конститюшън“.

— Може би го е чакала друга кола.

— Провери, но честно казано, съмнявам се — каза Борн. Сега той разбра защо Фади е използвал лесно разпознаваемия хамър. За да бъде проследен и в края на краищата обграден от агенти на ЦРУ. За да нанесе максимални поражения. — Няма начин да е предвидил къде точно трябва да се измъкне.

Сорая кимна.

— Ще го проследя от точката, когато Фади се качи в хамъра. — Тя вече звънеше на „Тифон“. — Ще изпратя веднага двата екипа, които да проверят. — Тя даде инструкции, изслуша мрачно това, което й говореха, след което прекъсна връзката. — Джейсън, трябва да ти кажа, че има все по-големи вътрешни разногласия. Директорът е страхотно разгневен заради провала с Чевик. И обвинява теб.

— Естествено — Борн поклати глава. — Ако не беше Мартин, аз нямаше да имам нищо общо с управлението или с „Тифон“. Но той е мой приятел — вярваше ми, бореше се за мен, когато агенцията ми беше вдигнала мерника. Аз няма да го изоставя. Но се кълна, че това ще бъде последната ми мисия за ЦРУ.

За Мартин Линдрос сенките се стопиха в облаци, отразяващи се в спокойните води на езерото. Имаше смътно усещане за болка, каквото човек изпитва на стола на зъболекаря, когато му лекуват зъб с упойка. Далечната болка не го смути. Той бе твърде съсредоточен върху това да измъкне пъстървата, закачена на края на въдицата му. Нави влакното, вдигна високо пръчката, която се изви като дъга, след това нави още. Както го беше учил баща му. Това бе начин да омаломощи рибата, дори и най-силната. С дисциплина и търпение всяка риба, хваната на въдицата, може да бъде измъкната.

Сенките се трупаха над него, закривайки слънцето. Засилващият се хлад го накара да се концентрира още повече върху рибата.

Бащата на Линдрос бе го научил и на много други неща. Мъж с безброй таланти, Оскар Линдрос бе основател на „Волтлайн“, най-добрата частна охранителна фирма в света. Клиенти на „Волтлайн“ бяха огромни концерни, чийто бизнес често отвеждаше служителите им в опасни части на света. Оскар Линдрос или някой от хората му, лично обучени от него, бяха винаги на място, за да ги защитят.

Линдрос се наведе от лодката, за да види проблясващата с всички цветове на дъгата сребриста кожа на пъстървата. Тази беше голяма. По-голяма от всяка друга, която бе хващал досега. Тя се мяташе, но Линдрос успя да разгледа триъгълната й глава, костеливата зяпаща уста. Той вдигна пръчката и пъстървата излезе наполовина от водата, опръсквайки го с капчици вода.

Още отрано Мартин Линдрос бе развил интерес към шпионажа. Излишно е да се споменава, че това желание поласка баща му. И така, Оскар Линдрос се постара да научи сина си на всичко, което знаеше за нелегалната дейност. Най-важното сред тези умения беше как да оцелее, ако бъде заловен или измъчван. Всичко е в ума, казваше Оскар Линдрос на сина си. Трябва да обучиш ума си да се изолира от външния свят. Трябва да го научиш да изолира онези части на мозъка, които предават болката. За да го сториш, трябва да си представиш конкретно време и място, трябва да направиш това място истинско — толкова истинско, че да го усещаш с петте си сетива. Трябва да отидеш там и да останеш, докато отмине. В противен случай или ще се пречупиш, или ще полудееш.