Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Това бе мястото, където се намираше Мартин Линдрос, откакто бе пленен от „Дуджа“, доведен тук, където тялото му сега лежеше потръпващо и кървящо.

Линдрос най-сетне успя да извади пъстървата от езерото. Тя пляскаше и дишаше с отворена уста на дъното на лодката, окото й се взираше в него, докато постепенно посивя. Той се наведе и откачи куката от твърдия хрущял около устата на пъстървата. Колко риба беше извадил, откакто бе излязъл с лодката? Не можеше да каже, тъй като рибите не се задържаха дълго след това. Те не му трябваха, след като веднъж ги бе хванал.

Той нагласи стръвта и метна въдицата в езерото. Трябваше да продължи да го прави, да продължи да лови риба. В противен случай болката, неясен облак на хоризонта, щеше да го връхлети с яростта на ураган.

Седнал в бизнес класата на нощния полет за Лондон, Борн постави табелката „Моля, не ме безпокойте“, извади джобната игрална конзола „Сони PSP3“, която Дерон му даде, с увеличена памет и екран със свръхвисока разделителна способност. Твърдият диск бе наблъскан с куп нови екстри, измислени от Дерон. Той може и да си изкарваше парите с фалшифициране на произведения на изкуството, но истинската му любов бе да измисля нови миниатюрни устройства. Оттам идваше и интересът му към проследяващото устройство, което сега Борн държеше скрито на сигурно място в куфарчето си.

Дерон бе осигурил на Борн три различни паспорта, освен собствения му дипломатически паспорт от ЦРУ. На всяка от снимките, които Дерон бе направил, Борн изглеждаше съвсем различен. Той носеше със себе си грим, цветни лещи и какво ли не още заедно с един от пистолетите от ново поколение на Дерон, направен от пластмаса с гумено покритие. Според Дерон облечените с кевлар гумени куршуми могат да повалят и слон, ако го улучат на точното място.

Борн извади снимката на „Хирам Чевик“ — Фади. Колко ли други самоличности е приемал този специалист в дегизирането през годините? Камери за наблюдение и затворени телевизионни системи на обществени места сигурно са записвали образа му, но той без съмнение е изглеждал различен всеки път. Борн поиска от Сорая да провери всички налични записи или снимки от обществените места точно преди и след атаките на „Дуджа“, да сравни лицата, заснети на тях, с тази снимка на Чевик, макар да не хранеше особени надежди, че тя ще открие нещо. През годините самият той бе сниман от камери за наблюдение, но това не го притесняваше, тъй като хамелеонът изглежда различно всеки път. Никой не би могъл да забележи някакви прилики, той бе абсолютно сигурен в това. Така бе и с Фади, Хамелеона.

Той дълго се взираше в лицето, но скоро умората надделя и той заспа…

… Мари върви към него покрай големи акациеви дървета по калдъръмена улица. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява като знаме.

Той й говори: Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.

В очите й има страх, но и смелост, и решителност. Тя ще направи каквото той иска въпреки опасността. Сигурен е. Кимва й за довиждане и тя изчезва…

Той се намира на същата улица с високите акации. Спуска се, носейки се във въздуха като с парашут. Тича по някакъв плаж през нощта. Отляво се ниже черна линия от павилиони. Той носи… нещо в ръцете си. Не, не нещо. Някого. Навсякъде кръв, вените му пулсират. Бледо лице, затворени очи, едната буза лежи на ръката му. Той тича по плажа, ужасно беззащитен. Нарушил е споразумението със самия себе си и заради това всички те ще умрат: той, фигурата в ръцете му… младата жена, потопена в кръв. Тя му казва нещо, но той не чува думите й. Тичащи стъпки зад него и мисълта, ясна като луната, носеща се ниско в небето: Предадени сме…

Когато Матю Лърнър влезе в секретарската стая пред кабинета на директора, Ан Хелд се забави, преди да вдигне поглед. Тя не работеше върху нищо особено. Всъщност нищо, което да изисква вниманието й, но беше важно Лърнър да си мисли така. В частни разговори Ан сравняваше секретарското помещение пред кабинета на Стария с крепостен ров около кулата на замък, а тя бе хищникът с дълги зъби, който плуваше в него.

Когато сметна, че Лърнър е чакал достатъчно дълго, тя вдигна поглед, усмихвайки се студено.

— Казахте, че директорът иска да ме види.

— Всъщност аз исках да ви видя. — Ан се изправи, прокарвайки ръце по бедрата си, за да изглади всяка гънка, която може да се е появила, докато е седяла. Нейният съвършен маникюр хвърляше перлени отблясъци. — Искате ли да изпием по кафе? — каза тя, докато прекосяваше стаята.