Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Всичко това?

— Спасихме си взаимно живота, ти се опита да ме убиеш два пъти. Изводът е, че не си вярваме.

Очите й, големи и пълни със сълзи, се впиха в неговите.

— Аз ти дадох проследяващото устройство, ти ме доведе тук при Дерон. Какво е твоето определение за доверие?

— Ти направи снимки на Чевик, докато бе задържан — каза Борн.

Тя кимна, очаквайки продължението. Какво щеше да поиска от нея? Какво искаше тя от него? Тя знаеше, разбира се, но бе твърде болезнено да го признае пред себе си.

— Добре, обади се на „Тифон“. Накарай ги да качат снимките на твоя телефон. — Той започна да крачи по коридора, а тя го следваше стъпка след стъпка — След това да качат шифъра, който Хитнър взе от Чевик.

— Забравяш, че всичко в ЦРУ все още е блокирано. Това включва и трансфера на данни.

— Можеш да ми намериш това, което искам, Сорая. Вярвам в теб.

Любопитство се мярна отново в очите й, после изчезна, сякаш никога не го е имало. Тя вече се опитваше да се свърже с „Тифон“, когато влязоха в работното помещение на Дерон — Г-образно пространство, отделено от старата кухня и килера. Студиото бе на горния етаж, там, където имаше най-много светлина. А самият Дерон, надвесен над една работна маса, изучаваше проследяващото устройство.

Никой в „Тифон“ освен директора му нямаше право да изпраща класифицирана информация по време на блокирането на централата заради извънредна ситуация. Сорая знаеше, че ще трябва да потърси някъде другаде, за да получи това, от което Борн се нуждаеше.

Тя чу гласа на Ан Хелд.

— Слушай, Ан, нужна ми е помощта ти.

— Наистина ли? Дори не искаш да ми кажеш къде си.

— Това няма значение. Не съм в опасност.

— Добре, това е донякъде успокоително. Защо устройството престана да предава?

— Не знам. — Сорая внимаваше гласът й да не трепне. — Може да е дефектно.

— След като си все още с Борн, не е трудно да разбереш.

— Ти си луда. Не съм толкова близка с него.

— Но все пак се нуждаеш от услуга. Казвай.

Настъпи мълчание.

— Защо никога не ме молиш за нещо лесно?

— Мога да помоля други хора за такива неща.

— И това е вярно. Ако ме хванат…

— Ан, смятам, че имаме следа към Чевик, но имаме нужда от информация.

— Добре — каза Ан. — Но в замяна ще трябва да разбереш какво се е случило с проследяващото устройство. Ще трябва да обясня на Стария нещо, което да го задоволи. Той е решил, че ще хвърчат глави, и искам да съм сигурна, че няма да е моята.

Сорая се замисли, но не успя да предложи друг вариант. Тя просто ще трябва да даде на Ан някакво по-достоверно обяснение. — Добре. Смятам, че мога да измисля нещо.

— Между другото, Сорая, що се отнася до новия заместник-директор на управлението, на твое място бих си пазила гърба. Той не е настроен добре нито към Линдрос, нито към „Тифон“.

— Благодаря, Ан. Много благодаря.

— Готово — каза Сорая. — Данните са качени успешно.

Борн взе нейния телефон, даде го на Дерон, който се откъсна от играчката си, за да включи телефона в компютъра и да качи файловете.

Лицето на Чевик се появи на един от многото монитори.

— Разполагайте се.

Дерон се задълбочи отново в проучването на устройството.

Борн седна на един стол и дълго време разглеждаше снимките. Усещаше присъствието на Сорая, надвесена над лявото му рамо. В него изплува — какво? — призракът на някакъв спомен. Разтри слепоочията си, опитвайки се да върне спомена, но проблясъкът изчезна в мрака. Обзе го лека тревога, но снимките с лицето на Чевик отново погълнаха вниманието му.

Нещо в него го смущаваше — не някоя отделна черта, а цялостното изражение преминаваше през паметта му като сянка, но веднага му се изплъзваше. Борн увеличаваше една след друга частите от лицето на Чевик — уста, нос, вежди, слепоочия, уши. Но това само натика живия спомен още по-дълбоко в непознатите дълбини на съзнанието му. Стигна и до очите — златистите очи. Имаше нещо в лявото око. Увеличи образа и видя полумесец от светлина във външния край на ириса му. Увеличи го повече, но резолюцията го подведе и образът се замъгли. Намали го отново, докато светлият полумесец се проясни. Той бе наистина миниатюрен. Можеше да не означава нищо — просто отражение на осветлението в килията. Но защо бе в ъгъла на ириса му? Ако беше отражение, светлината щеше да е по-близо до центъра на окото, където очните ябълки са най-изпъкнали и следователно е най-вероятно да уловят светлината. Беше в края, където…

Борн се усмихна на мислите си.