Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Тя взе проби от канала, като вкарваше все по-дълбоко тампоните, които вадеше от комплекта си с принадлежности. Изведнъж се спря. Измъкна тампона, постави го в плик и го сложи настрана. След това насочи ксеноновата светлина на малко фенерче в дупката.

— Я, какво имаме тук?

Тя вкара малки клещи в канала. Миг по-късно ги извади. Захванатото между стоманените издължени краища им изглеждаше доста познато.

Детектив Овъртън се надвеси над ваната.

— Два зъба на един от братята Силвър.

Ким ги проучваше внимателно на студената ярка светлина на фенерчето.

— Може би — мръщеше се тя. — А може би не — помисли си.

Боядисаната в маслиненозелено къща в самия край на 7 улица не се различаваше особено от съседите си — неприветлива, овехтяла, нуждаеща се от нова веранда. Дясната част от къщата все още се държеше, но останалата бе унищожена от пожар преди много време. Протърканата веранда в момента се обитаваше от група тийнейджъри, които слушаха силно хип-хоп от очукан касетофон. Осветяваше ги трепкащата светлина на развалената улична лампа.

Младежите пристъпиха като един напред, когато мотоциклетът спря на тротоара пред къщата, но Борн им даде знак да останат на място, докато той и Сорая слизаха от мотора.

Борн, без да обръща внимание на скъсания десен крачол и на кръвта, която се стичаше през него, махна с юмрук на най-високия от младежите. — Как вървят нещата, Тайрон?

— Вървят — каза Тайрон. — Знаеш как е.

— Това е Сорая Мур.

Тайрон погледна Сорая с големите си черни очи.

— Дерон ще побеснее. Никой не бива да идва тук, освен теб.

— Това е моя работа — каза Борн. — Аз ще се оправя с Дерон.

В това време входната врата на къщата се отвори. Висок, слаб, привлекателен мъж с кожа с цвят на светло какао излезе на входа.

— Джейсън, какво, по дяволите, става? — намръщен, Дерон се приближаваше към тях. Беше облечен в джинси и карирана работна риза с навити до лакътя ръкави. Изглежда, не усещаше студа. — Знаеш правилата. Самият ти и баща ми сте ги определили. Никой, освен теб не идва тук.

Борн застана между Дерон и Сорая.

— След около два часа трябва да хвана полета си за Лондон — каза Борн тихо. — Имам проблеми. Нуждая се от нейната помощ толкова, колкото и от твоята.

Дерон се приближи с дълги провлачени крачки. Сега той бе достатъчно близо до Сорая, за да види тя пистолета в ръката му. И то не какъв да е, а „Магнум 357“.

Когато тя несъзнателно понечи да отстъпи назад, Дерон произнесе с изискан британски акцент:

— Ах, кой е тук? Приятел или враг, кажи ми, друже: кой е победител, Йорк или Уорик? Но защо ли питам — туй тяло изпосечено, тез кърви, таз слабост, туй заглъхващо сърце ми казват, че след малко ще предам останките си тленни на пръстта, а на врага — честта от тази битка!

Сорая отговори:

— Виж кой е! Боят свършил е, така че и враг да е, бъди човечен с него! 3 3 Уилям Шекспир. Хенри VI. С., Народна култура, 1981, превод Валери Петров. — Бел.прев.

— Виждам, че познаваш Шекспир — каза Дерон.

— Хенри VI, трета глава, една от любимите ми книги в училище.

— Но дали битката наистина е свършила?

— Покажи му устройството — каза Борн.

Сорая му подаде малката овална кутия.

Дерон прибра магнума в колана на джинсите си и протегна деликатната си ръка с дълги пръсти на хирург или на джебчия, за да отвори кутията.

— О! — очите му светнаха, когато измъкна предавателя, за да го разгледа.

— Най-новото проследяващо устройство на ЦРУ — каза Борн. — Тя махна това малко дяволско нещо от мен.

— По проект на ДАРПА — каза Дерон. Той почти премлясна от удоволствие. Нищо не можеше да го впечатли повече от някоя нова технология.

Дерон не беше нито хирург, нито джебчия, информира Борн Сорая, когато го последваха в маслиненозелената къща. Той бе един от най-добрите фалшификатори в света. Картините на Вермеер бяха неговата специалност. Той боравеше много умело със светлината, но всъщност можеше да възпроизведе на практика всичко и често го правеше за астрономически суми. Всеки от клиентите му казваше, че работата му си струва цената. Той се гордееше с това, че клиентите му са доволни.

Дерон ги въведе в антрето и затвори входната врата зад тях. Неочакван кънтящ звук стресна Сорая. Това не беше обикновена врата, макар че не изглеждаше по-особено отвън. От вътрешната страна метална обшивка отразяваше топлата светлина на лампите.

Сорая се огледа удивена. Стояха пред вита дъбова стълба, отляво имаше коридор. Вдясно беше голяма всекидневна. Полираният дървен под бе застлан със скъпи персийски килими, по стените висяха великолепни шедьоври на изобразителното изкуство — Рембранд, Вермеер, Ван Гог, Моне, Дега, много други. Разбира се, това са фалшификати, нали? Тя се вгледа в тях отблизо и макар да не беше специалист, си помисли, че всички са брилянтни. Беше сигурна, че ако ги види в музей или на търг, няма да се усъмни в тяхната автентичност. Тя се взря по-внимателно. Освен ако някои наистина не са оригинали.