Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Да ви предложа чаша чай — обърна се тя към Стария, чието лице беше като на мумия. — Имам и кутия от любимите ви джинджифилови бисквити. — Но опитът й да разведри обстановката се провали.

— Не, Ан, благодаря ти, не искаме нищо — отвърна от името на двамата директорът.

Видът му бе наистина болезнен, сякаш се бореше с камък в бъбреците или тумор. Извади от палтото си навита на руло папка и като я разгърна на облегалката на едно от меките кресла, продължи:

— Страхувам се, че сме дошли с неприятна задача. — Показалецът му се движеше по компютърната разпечатка, сякаш беше дъска за викане на духове. — Ние знаем, Ан.

Все едно й беше нанесен смъртоносен удар. Тя едва-едва успя да си поеме дъх. Въпреки това успя да овладее гласа си.

— Какво знаете?

— Знаем всичко за теб. — Той все още не можеше да си наложи да срещне погледа й. — Знаем, че поддържаш връзка с врага.

— Моля? Но как…

Най-сетне директорът вдигна глава и втренчи в нея неумолимите си очи. Тя познаваше този ужасяващ поглед. Беше го виждала, насочен към други, които Стария бе зачерквал от списъка си. За повечето от тях не чу никога повече.

— Знаем, че ти си врагът. — Гласът му бе пълен с гняв и отвращение.

Тя знаеше, че най-много от всичко на света той презира предателите.

Погледът й несъзнателно се стрелна към Джамил. За какво си мислеше той? Защо не се обаждаше в нейна защита? И тогава, докато изследваше равнодушното му лице, прозря всичко — той я бе съблазнил с физическото си обаяние и философията си; беше я използвал. Тя бе пушечно месо, което можеше да бъде пожертвано като всеки друг от неговите хора.

Най-много я разгневи това, че тя би трябвало да го знае от самото начало, би трябвало да го прозре в него. Но беше толкова сигурна в себе си, толкова горещо желаеше да се разбунтува срещу превзетата стара аристокрация, от която произлизаше. Джамил бе разпознал горещото й желание да удари шамар на родителите си. Беше се възползвал от нейния плам, а също и от тялото й. Тя извърши измяна заради него. Заради съучастничеството й толкова много хора щяха да загубят живота си. Господи, Господи!

— Да ме чукаш беше най-малкото, което можеше да направиш, нали? — обърна се тя към Джамил.

Това бяха последните й думи. Така и не чу отговора му, ако той изобщо възнамеряваше да й отговори, тъй като директорът извади пистолета си и я простреля три пъти в главата. Все още беше отличен стрелец, дори след всичките тези години.

Безжизнените очи на Ан останаха впити в Джамил, когато тялото й се срина.

— Проклета да е. — Стария се обърна. Гласът му бе изпълнен със злоба: — Проклета да е!

— Аз ще се погрижа за тялото — каза Карим. — И за съобщение до медиите с подходяща история за прикритие. Лично ще се обадя на родителите й.

— Не — каза директорът глухо. — Това е моя работа.

Карим отиде до мястото, където неговата бивша любовница лежеше в локва кръв. Погледна надолу към нея. И сега какво? Може би трябваше да се качи на горния етаж и да отвори второто чекмедже в гардероба й. Тогава обърна тялото с върха на обувката си и установи, че късметът все още е с него. Нямаше нужда да ходи в спалнята й. Отправи мълчалива благодарствена молитва към Аллах.

Като надяна чифт латексови ръкавици, той измъкна пистолета, втъкнат на кръста й. Не пропусна да забележи, че тя бе запазила присъствие на духа и се бе въоръжила. Вгледа се в лицето й и се опита да събуди в себе си дори най-слаба емоция към тази неверница. Уви. Сърцето му биеше в неизменния си ритъм. Едва ли щеше да му липсва… Тя беше изпълнила задачата си, дори му помогна да разчленят Овъртън. Което просто означаваше, че е направил добър избор. Тя беше инструмент, обучен от него и използван срещу враговете — нищо повече.

Той се изправи над сгърченото тяло на Ан. Директорът все още беше с гръб към него.

— Сър, има нещо, което трябва да видите.

Стария си пое дълбоко въздух. Избърса мокрите си от сълзи очи.

— Какво има, Мартин?

Карим го простреля право в сърцето с пистолета на Ан Хелд.

Не беше нещастен случай.

Борн, съсредоточен изцяло върху подготовката около приземяването, се престори, че не е чул това неочаквано разкритие. Летяха над Зауар Кили, известно скривалище на „Ал Каида“, бомбардирано от американски военни през ноември 2001 г.

— Кое не е било нещастен случай? — попита най-накрая.

— Смъртта на Сара ибн Ашеф. Не беше нещастен случай. — Мута ибн Азиз беше задъхан, уплашен и освободен едновременно. Толкова му се искаше да сподели с някого своята омразна тайна! Тя бе пристегнала сърцето му като какавида, слой след слой, за да се превърне с времето в нещо уродливо и грозно.