— Не ме бива в тия неща — каза тя меко, сякаш на себе си. — Въобще не ме бива.
Линдрос я гледаше и в главата му изплува краят на последния им разговор. Дали би трябвало да каже нещо, или ако си отвореше устата, щеше само да я отблъсне още повече.
— Мислих върху думите ти — каза след дълго, напрегнато мълчание Катя.
Очите й, с удивително синьо-сив оттенък като небето преди буря, най-после срещнаха неговите.
— И сега смятам, че Костин искаше Фади да ме нарани. Защо? Защо би искал подобно нещо? Защото се е страхувал, че бих го напуснала? Защото е искал да проумея колко опасен е светът извън неговия периметър? Не знам. Но той не трябваше да… — Тя постави ръка на бузата си, трепна от докосването на собствените си деликатни пръсти. — Не трябваше да позволява на Фади да ме нарани.
— Така е, не трябваше — повтори Линдрос. — И ти го знаеш.
Тя кимна.
— Тогава ми помогни — продължи Линдрос. — В противен случай нито ти, нито аз ще се измъкнем оттук живи.
— Не… не знам дали ще мога.
— Тогава аз ще ти помогна. — Линдрос седна. — Ако ми позволиш, ще ти помогна да се промениш. Но ти също трябва да го искаш. Трябва да го искаш достатъчно силно, за да рискуваш всичко.
— Всичко. — Усмивката й бе пълна с разкаяние и това почти разби сърцето му. — Аз съм родена без нищо. Израснах без нищо. И тогава, благодарение на една случайна среща, получих всичко. Поне така ми беше казано и за известно време аз вярвах. Но по някакъв начин този живот бе по-лош, отколкото да нямаш нищо. Поне моето „нищо“ си беше реално. И тогава се появи Костин, който обеща да промени живота ми. Аз се омъжих за него. Но неговият свят се оказа не по-малко фалшив от другия, в който бях живяла дотогава. И аз се запитах, къде е моето място? Нямах място.
Линдрос помръдна, докосвайки ръката й.
— И двамата сме аутсайдери.
Катя извърна леко глава и стрелна с очи пазачите.
— Знаеш ли начин за измъкване оттук?
— Да — каза Линдрос, — но трябва да действаме заедно. — Той различи страха в очите й, но и искрата надежда.
— Какво трябва да направя? — попита най-сетне тя.
* * *
Ан тъкмо си събираше багажа, когато чу боботене на мощен двигател на улицата пред дома си. Ослуша се, повдигнала глава, но шумът спря. Тя беше готова да продължи със заниманието си, но някакво шесто чувство или параноя я накара да прекоси спалнята на втория етаж на жилището си и да надникне през прозореца.
Долу видя дългата черна бронирана кола на директора. Стария слезе от нея, следван от Джамил. Сърцето й подскочи. Какво става? Защо са дошли в дома й? Дали Сорая не е намерила начин да се добере до Стария и да му каже за нейното предателство? Но не, Джамил беше с него. Джамил никога не би позволил на Сорая да се доближи до централата на ЦРУ, камо ли да получи достъп до Стария.
Но ако…?
Оставила се изцяло на инстинктите си, тя отиде до гардероба, отвори второто чекмедже и извади пистолета си „Смит и Уесън“, който бе прибрала на обичайното му място след завръщането си от Нортийст.
Звънецът долу иззвъня и тя подскочи, макар да го очакваше. Мушна пистолета в кобура отзад на кръста си и като напусна спалнята, се отправи по полираните дървени стълби към предната врата. През полупрозрачното жълто стъкло различи силуетите на двамата мъже, всеки от които бе оставил дълбоки следи в зрелия й живот.
Като издиша бавно, сграбчи месинговата дръжка, лепна усмивка на лицето си и отвори вратата.
— Здравей, Ан. — На лицето на Стария бе изписана същата изкуствена усмивка. — Съжалявам, че те безпокоим у дома, но има един належащ… — Той замлъкна насред изречението.
— Изобщо не ме безпокоите — отговори Ан. — Напротив, радвам се да ви видя.
Тя отстъпи назад и двамата мъже влязоха в малкия мраморен вестибюл. Букет лилии се издигаше от стройна емайлирана ваза, поставена на ниска овална масичка с изящни крака. Ан ги покани във всекидневната, мебелирана с кресла със сребриста тапицерия, разположени от двете страни на бяла каменна камина, над която имаше дървена полица. Отказаха поканата й да седнат — предпочетоха да останат прави, дори не свалиха връхните си дрехи.
Тя не смееше да погледне Джамил в лицето от страх какво би могла да открие там. От друга страна, физиономията на Стария беше красноречива — той беше пребледнял, кожата беше увиснала свободно върху черепа му. Кога остаря толкова? Кога мина времето? Сякаш беше вчера, когато тя бе будно колежанче в Лондон, а пред нея бе цялото светло и безпределно бъдеще.
Читать дальше