Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Трябва да си спомниш.

Борн държеше Мута ибн Азиз в ръцете си. Сега оставаше само да изтегли въдицата.

— Преди време бях при един лекар. Човекът ми каза, че описанията на нещата, които съм забравил, дори фрагменти от тях, биха могли да отключат тези спомени.

Приближаваха границата. Той постепенно започна да снижава самолета, доближавайки стръмните хребети на планинската верига, която толкова успешно скриваше голяма част от най-опасните терористични групировки в света.

Мута гледаше към него недоверчиво.

— Нека си изясним нещата. Ти искаш да ти помогна. — Той се засмя мрачно. — Няма да стане.

— Добре. — Борн насочи цялото си внимание към релефа, който започна да се разкрива в детайли пред погледа му. — Ти ме попита. Всъщност за мен няма значение.

Лицето на Мута се изкриви в гримаса, после в следваща. Той бе под ужасен натиск, Борн се чудеше какъв. Външно не даваше признаци, че се интересува, но почувства, че трябва да вдигне залога, затова каза:

— Шест минути до приземяването, може би по-малко. Така че по-добре да се закрепиш някъде възможно най-добре. — Хвърли поглед към Мута ибн Азиз и се засмя. — О, да, всъщност вече си завързан.

— Не беше нещастен случай — каза тогава Мута.

— За съжаление — рече Карим — Лавал е бил прав.

Директорът трепна. Очевидно не искаше да чува повече лоши новини.

— „Тифон“ често се прикача към излъчванията на ЦРУ.

— Това е вярно, сър. Но след известна изтощителна черна работа аз открих три съобщения, излъчени успоредно с нашите комуникации, които не мога да обясня.

Те седяха един до друг на шестата пейка отдясно в Методистката църква на Шестнайсета улица. Зад тях, монтирана на гърба на пейката, имаше табела, на която пишеше: На тази пейка седяха един до друг президентът Франклин Д. Рузвелт и премиерът Уинстън Чърчил на Националната коледна служба през 1941 г. Което означаваше, че службата се е състояла само три седмици след японската атака срещу Пърл Харбър — мрачни дни за Америка. Що се отнася до Великобритания, тя си бе спечелила важен съюзник посредством една болезнена, катастрофална атака. Това място имаше голямо значение за Стария. Тук идваше да се помоли, за да получи прозрението и моралната сила, необходими му, за да се справи с тъмните и трудни дела, които често го затрупваха.

Докато гледаше папката, връчена му от неговия заместник, той знаеше без сянка от съмнение, че му предстои поредното такова трудно дело.

Изпусна дълга въздишка, отвори папката. И там нещата бяха написани черно на бяло: страшната истина. Въпреки това той вдигна глава.

— Ан?

— Страхувам се, че да, сър. — Карим внимаваше да държи ръцете си неподвижно в скута си. Трябваше да изглежда толкова съкрушен, колкото и Стария. Новината разтърси директора от дъното на душата му. — Всичките три съобщения са от джобния й компютър. Досега никой не знаеше за неговото съществуване, не е отпуснат с разрешението на ЦРУ. Изглежда, тя беше успяла да подмени и подправи разузнавателните данни, уличаващи погрешно Тим Хитнър.

Дълго време директорът не каза нищо. Говореха тихо заради поразително добрата акустика в църквата, но Стария се обърна отново към заместника си и Карим трябваше да се наклони напред, за да го чуе.

— Какви бяха тези три съобщения?

— Бяха изпратени чрез кодиран канал. Най-добрите ми специалисти търсят начин да ги разшифроват.

Стария кимна разсеяно.

— Добра работа, Мартин. Не знам какво щях да правя без теб.

В този момент той изглеждаше потресаващо стар. С ужасното предателство на Ан, на която бе имал такова доверие, от него си бе отишла искрица живот. Той седеше, прегърбен, с хлътнал между раменете врат, сякаш готов да поеме поредния психологически удар.

— Сър, трябва да вземем незабавни мерки.

Директорът кимна, но погледът му беше празен, фокусиран върху мисли и спомени, които неговият придружител дори не можеше да си представи.

— Смятам, че въпросът трябва да бъде решен поверително. Само вие и аз. Какво ще кажете?

Пълните със сълзи очи на Стария се втренчиха в лицето на заместника му.

— Да, на всяка цена. — Почти шепнеше.

Карим се изправи.

— Ще тръгваме ли?

Директорът го погледна, в очите му трептеше страх.

— Сега ли?

— Така би било най-добре, сър — за всички. — Той помогна на Стария да се изправи. — Тя не е в централата. Предполагам, че си е вкъщи.

И той подаде на Стария пистолет.

След няколко часа Катя се върна в лазарета, за да провери отока на гърлото на Линдрос. Тя коленичи отстрани на ниската кушетка, на която той лежеше. Пръстите й пипаха толкова неумело, че в очите й избиха сълзи.