Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Мута ибн Азиз вече беше там, в основата на подвижната стълба. Борн излезе от гората и се насочи директно към самолета „Сайтейшън Соврин“. Катраненочерното небе бе изпъстрено с хиляди звезди, които проблясваха хладно като диаманти върху кадифена подложка. Бриз, наситен с дъх на море, си играеше по разчистения връх на хълма.

— Време е да тръгваме — каза Мута ибн Азиз. — Всичко наред ли е?

Борн кимна. Мута ибн Азиз натиска един бутон на малък черен предмет в ръката си и светлините на пистата припламнаха. Борн го последва по стълбата и я издърпа, щом влезе вътре. Той познаваше самолета „Сайтейшън“, който имаше обсег над 2800 мили и максимална скорост от 513 мили в час.

Седна спокойно в пилотското кресло, натисна нужните бутони, нагласи скалите, докато минаваше през сложните проверки преди излитането. Всичко беше наред.

Освободи спирачките и натисна дросела напред. Самолетът реагира веднага и пое бавно по пистата, набирайки скорост. Издигна се рязко в черното, обсипано със звезди небе, оставяйки зад себе си Златния рог, портата към Азия.

— Защо го правят? — попита Мартин Линдрос на много добър руски.

Той лежеше по гръб в лазарета в Миран Шах и се взираше в нараненото лице на Катя Степанова Вдова, младата, поразително красива жена на доктор Вейнтроп.

— Защо правят какво? — повтори тя глухо, докато се грижеше по-скоро непохватно за ожулванията по врата му. Тя беше учила за медицинска сестра, след като Вейнтроп й забрани да работи като модел за „Пърфект Тен“.

— Учените тук: съпругът ти, Сенарз, Андърски. Защо са продали услугите си на Фади?

Споменавайки Андърски, пластичния хирург, който промени лицето на Карим и го лиши от окото му, Линдрос се запита: — Защо той не се грижи за мен, а тази несръчна дилетантка? И почти веднага си отговори: от него вече нямаха никаква полза нито Фади, нито брат му.

— Те са хора — каза Катя. — Което означава, че са слаби. Фади открива техните слабости и ги използва срещу тях. За Сенарз това бяха парите. За Андърски — момчетата.

— А за Вейнтроп?

Тя се намръщи.

— Моят съпруг си мисли, че е благороден, че е бил принуден да работи за „Дуджа“, защото Фади го заплашва с мен. Той се заблуждава, разбира се. Истината е, че той иска да си върне гордостта. Братът на Фади го уволни от „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“ по фалшиви обвинения. Той има нужда да работи, моят съпруг. Това е неговата слабост.

Тя седна с ръце в скута.

— Мислиш, че не знам колко не ме бива за това? Но Костин настоява, така че какъв избор имам?

— Имаш избор, Катя. Всеки има. Само трябва да го видиш. — Той хвърли поглед към двамата пазачи пред вратата на лазарета. Те си говореха тихо. — Не искаш ли да се измъкнеш оттук?

— А Костин?

— Вейнтроп приключи с работата си за Фади. Умна жена като теб би трябвало да го разбере, че сега той е непотребен.

— Това не е вярно! — каза тя.

— Катя, всички ние имаме способността да се заблуждаваме. Затова се забъркваме в различни проблеми. Не виждаме по-далеч, отколкото твоят съпруг.

Тя седеше тихо и го гледаше със странен израз в очите.

— Ние имаме и способността да се променяме, Катя. Само е нужно да решим, че трябва да го сторим, за да продължим, за да оцелеем.

Тя отмести поглед, както правят хората, ако се страхуват, когато са взели решение, но се нуждаят от насърчаване.

— Кой ти стори това, Катя? — каза той меко.

Той мярна сянката на страха в очите й.

— Фади. За да убеди Костин да завърши ядреното устройство.

— Това е безсмислено — каза Линдрос. — Ако Вейнтроп знаеше, че Фади те държи, това би трябвало да е достатъчно.

Катя прехапа устни и се опитваше да съсредоточи поглед върху работата си. След като приключи, се изправи.

— Защо не искаш да ми отговориш?

Без да го погледне, тя излезе.

Ан Хелд стоеше под студения дъжд на ъгъла на 8 улица и „Ел Стрийт“ и усещаше пистолета „Смит и Уесън“ в десния джоб на палтото си като някакъв ужасен физически недъг, за който току-що са й поставили диагноза.

Тя би рискувала всичко, би сторила всичко, за да се освободи от чувството, че вече е ненужна никому, че нищо не е останало вътре в нея. Единственото, което можеше да направи, бе да докаже, че все още струва нещо. Ако застреляше Сорая, Джамил сигурно щеше да я приеме отново. Тя отново щеше да му принадлежи.

Ан вдигна яката на дрехата си и тръгна срещу дъжда. Би трябвало да се страхува в това предградие, тук и полицаите сигурно се страхуваха. Странно, но тя не изпитваше страх. А може би не беше и странно, защото нямаше какво повече да губи.