Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Тя сви на ъгъла на 7 улица. Какво търсеше? Какво би й подсказало дали правилно се е досетила, че Сорая се укрива там? Една кола мина покрай нея, след това друга. Лицата вътре — черни, латиноси, враждебни, странни — я оглеждаха, докато автомобилите отминаваха. Един от шофьорите се ухили и й направи неприличен жест. Тя пъхна дясната си ръка в джоба и стисна пистолета.

Пътем разглеждаше къщите, покрай които минаваше — порутени, разбити, белязани от бедност, занемара и пожари. Отломки и боклуци изпълваха малките им предни дворове, сякаш улицата бе населявана от вехтошари, изложили своите мрачни стоки за продажба. Въздухът бе изпълнен със зловонието на разлагащ се боклук и урина, поражение и отчаяние. Кучета, чиито ребра се брояха, тичаха наоколо и оголваха жълтите си зъби срещу нея.

Ан беше като удавница, вкопчила се в единственото нещо, което можеше да я спаси да не потъне. Усети дланта си, стиснала дръжката на пистолета, запотена. Най-после беше дошъл денят, помисли си тя, в който всички нейни часове, прекарани на стрелбището, щяха да й послужат. Сякаш чуваше дълбокия, отсечен глас на инструктора на ЦРУ, който коригираше стойката или захвата й, докато тя презареждаше служебния „Смит и Уесън“.

Помисли си за сестра си Джойс, спомни си с болка за общото им детство. Но имаше и приятни неща, нощите, когато спяха заедно в едно легло и си разказваха истории за призраци, като се дебнеха коя първа ще изпищи от страх. Сега Ан се чувстваше като призрак, който се носеше в един свят, в който само можеше да витае като дух. Тя пресече улицата и премина през едно изоставено буренясало място. Гуми, изхабени като лице на старец, празни пластмасови бутилки, спринцовки, използвани презервативи и захвърлени мобилни телефони, един червен чорап с дупка отпред. И една откъсната ръка.

Ан отскочи, сърцето й блъскаше в гърдите. Просто ръка на кукла. Но пулсът й не се успокои. Тя гледаше в мрачен унес тази откъсната ръка, която лежеше сред камара от мъртви бурени като прекършеното бъдеще на Джойс. Каква е разликата между бъдещето на Джойс и нейното настояще, запита се тя. Много отдавна не беше плакала и сигурно бе забравила как се плаче.

Денят бе преминал в нощ, леденият дъжд се обърна в лепкава мъгла. Влагата сякаш полепваше по косата, по ръцете й. Сирена зави жалостиво и заглъхна отново в неспокойната тишина.

Зад себе си чу бръмчене на двигател. Тя спря, за да изчака колата да отмине, после тръгна забързано. Но колата излезе от мъглата, следвайки я неотстъпно.

Изведнъж Ан рязко се обърна и стискайки пистолета, тръгна към колата. Страничният прозорец на шофьора се отвори и се показа продълговато, повехнало лице с цвят на стара кожа за обувки, долната част на което бе обрасло с прошарена брада.

— Да не си се загубила? — каза шофьорът с дрезгав от никотина глас. — Той докосна бейзболната си шапка. — Помислих си, че може би имаш нужда от превоз. В края на улицата оная групичка се облизва при мисълта за тебе.

— Мога да се погрижа за себе си — от обзелия я внезапен страх думите й прозвучаха отбранително.

Шофьорът я погледна с мрачно изражение.

— Както кажеш.

Когато той включи на скорост, Ан извика:

— Чакай!

Тя избърса влажното си чело. Чувстваше се като в силна треска. Кого заблуждаваше? Не бе в състояние дори да простреля Сорая, какво остава да я убие.

Хвана се за дръжката на задната врата и се шмугна в таксито. Даде адреса си. Не искаше да се връща в централата на ЦРУ. Не можеше да се изправи нито пред Джамил, нито пред Стария и дали изобщо някога ще бъде в състояние да застане пред тях.

Изведнъж забеляза, че шофьорът се е обърнал назад и разглежда лицето й.

— Какво? — каза Ан войнствено.

Шофьорът се ухили.

— Много си готина.

Опитвайки се да запази спокойствие, тя извади сноп банкноти и ги размаха пред лицето му.

— Ще ме закараш ли или не?

Шофьорът облиза устни и включи на скорост.

Когато колата потегли, тя се наведе напред.

— Само да те уведомя — каза Ан, — че имам пистолет.

— И аз, сестро. — Прошареният таксиджия й хвърли похотлив поглед. — И аз също.

Директорът се срещна с Лутър Лавал в „Тисъл“ — модерен ресторант на 19 улица и „Кю Стрийт“. Той бе наредил на Ан да резервира маса в средата на залата, защото искаше, докато говорят с Лавал, да бъдат заобиколени от шумни посетители.

Шефът на военното разузнаване вече беше пристигнал, когато Стария се появи от гъстата зимна мъгла в шумната атмосфера на ресторанта. В морскосин костюм, блестящо бяла риза, червено-синя раирана вратовръзка със забодена емайлирана значка с американското знаме, Лавал изглеждаше не на място, заобиколен от млади мъже и жени от следващото поколение.