Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Той освободи униформения и предложи на Ан да седне.

— С какво мога да ви бъда полезен, мис Хелд? — Беше дребен мъж с изтъняваща коса, наболи мустаци и очи, които бяха видели твърде много смърт. — Дежурният ми каза, че става дума за спешен въпрос.

Ан пристъпи направо към темата.

— ЦРУ разследва изчезването на детектив Овъртън.

— Бил Овъртън? Моят Бил Овъртън? — Капитан Морел изглеждаше объркан. — Защо…?

— Въпрос на национална сигурност — каза Ан, използвайки безпогрешно действащата при всякакви случаи фраза, която тези дни никой не би могъл да оспори. — Трябва да видя всичките му записки през последния месец, както и личните му вещи.

— Да, разбира се. — Той се изправи. — Докато продължава разследването, ние държим всичко тук.

— Ще ви информираме лично за всяка стъпка, капитане — увери го тя.

— Ценя това.

Той отвори вратата и изкрещя „Ричи!“ към коридора. Същият млад униформен служител послушно се появи.

— Ричи, осигури на мис Хелд достъп до нещата на Овъртън.

— Да, сър. — Ричи се обърна към Ан: — Бихте ли ме последвали, мадам?

Господи, това обръщение я накара да се почувства стара.

Полицаят я поведе по коридора, по метални стълби към приземна стая, пазена от мрежа от пода до тавана със заключена врата. Отключи вратата и се насочи към странични метални лавици, по които бяха подредени кашони по азбучен ред с написани на пишеща машина етикети.

Той свали две кутии и ги стовари на една маса до задната стена.

— Служебни документи — каза той, като посочи кашона отляво. — В другия са личните му вещи.

Той погледна към нея, послушно очаквайки някакъв жест.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всичко е наред, полицай Ричи — каза Ан с усмивка. — Мога да се справя оттук нататък.

— Добре. Е, аз ще ви оставя тогава. Ще бъда в съседната стая, ако ви потрябвам.

Когато остана сама, Ан изпразни левия кашон и струпа всичко на купчина. Записките му отдели на една страна. Щом се увери, че няма нищо ценно в купчината, тя насочи вниманието си към записките. Проучваше ги внимателно и методично, обръщайки особено внимание на бележките около датата, когато Овъртън се беше срещнал със Сорая в Отдела за разследване на пожари. Нямаше нищо.

— По дяволите! — промърмори тя и започна да рови в другия кашон, пълен с лични вещи на Овъртън. Те се оказаха дори по-жалки, отколкото бе очаквала: евтин гребен и четка с тънко снопче оплетени косми по тях, две кутийки с лекарство против киселини, едната отворена, синя риза, изцапана на джоба с нещо, което приличаше на сос марината, отвратителна полиестерна вратовръзка на червени и сини ивици, снимка на глупаво хилещ се млад мъж във футболен екип, вероятно синът на Овъртън, кутия шоколадови дражета със стафиди, още една с други дребни бонбони, и двете неотворени. Това бе всичко.

— По дяволите!

С рязък жест тя помете мизерните останки от живота на Овъртън от масата. Беше на път да си тръгне, когато видя нещо бяло да се подава от джоба на синята риза. Наведе се и го измъкна с върха на пръстите си. Беше парче разчертана хартия, сгъната на четири. Разгъна я и видя надраскано със синя химикалка:

С. Мур — 8 & 12 Нортийст (пров.)

Сърцето на Сорая заби бързо. Беше това, което търсеше. С. Мур без съмнение бе Сорая; (пров.) можеше да означава „проверка“. Разбира се, 8 улица не пресичаше 12 улица в Нортийст или в друг район на Вашингтон. Във всеки случай бе ясно, че Овъртън бе проследил Сорая в североизточната част на Вашингтон. Какво, по дяволите, е правила там? Каквото и да е, държала го е в тайна от ЦРУ.

Ан се взираше в бележката, която Овъртън беше нахвърлял сам за себе си, опитвайки се да я разбере. И изведнъж прозрението я осени и тя се засмя. Дванайсетата буква от азбуката бе „Л“. 8 улица и „Ел Стрийт“, Нортийст.

Ако Сорая беше жива, повече от вероятно е да се укрива там.

Когато Борн премина между двете огромни скали, светлината на лампата му посочи пътя, по който бе поел Мута ибн Азиз. Той продължи да върви на запад може би около километър, преди да завие рязко на североизток. Изкачи се по един лек наклон, след което пътят тръгна почти директно на север, надолу в плитка падина, която постепенно премина в началото на голямо плато.

Той се приближаваше до Мута ибн Азиз, който през последната минута бе спрял да се движи. Боровата гора все още беше гъста, земята бе покрита с борови иглички, които излъчваха аромат и заглушаваха звука.

След по-малко от пет минути обаче гората просто свърши. Тя явно бе изсечена, за да се освободи място за ивица за приземяване, достатъчно голяма за самолета, който стоеше в единия край на пистата от утъпкана пръст.