Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Така че Ан се преструваше заради него, заради собственото си оцеляване. И постепенно се научи как да се справя. Тя не забравяше, че той съществува, разбира се. Това бе невъзможно. Но се научи да разглежда времето си с него като филм, който ходеше да гледа от време на време. Междувременно можеше да пази филма в главата си, както правят всички хора с филмите, които обожават, филми, които копнеят да гледат отново и отново. По този начин тя бе в състояние да води един повече или по-малко нормален живот. Защото дълбоко в себе си, където рядко се осмеляваше да надникне, си даваше сметка, че без него щеше да живее само наполовина.

И сега, тъй като бе допуснала Сорая да избяга, той не говореше с нея изобщо. Минаваше покрай бюрото й на път от и към кабинета на Стария, без да я забелязва, сякаш не съществуваше, без да обръща внимание на подутината на бузата й, където я беше ударила с лакътя си Сорая. Най-лошото се беше случило, единственото, което я ужасяваше от момента, когато се беше влюбила дълбоко, лудо, необратимо: че го е провалила.

Тя се замисли дали е намерил компрометиращата информация за министъра на отбраната Холидей. В един момент беше абсолютно сигурна в това, но тогава Стария я помоли да му уреди среща с Лутър Лавал, шефа на военното разузнаване, а не с министъра на отбраната. Какво замисляше той?

Тя беше в неведение и за съдбата на Сорая. Дали е заловена? Дали е убита? Не знаеше, защото Джамил я бе изолирал напълно. Не споделяше леглото му, не споделяше доверието му. Вече не можеше да се притиска към тялото му, горещо като пустинен вятър. В сърцето си тя подозираше, че Сорая е още жива. Ако хората на Джамил бяха заловили Сорая, той сигурно би й простил греха, че е допуснала бягството й. Тя изпита хлад. Това, което Сорая знаеше, бе като гилотина, надвиснала над главата й. Целият живот на Ан можеше да бъде разкрит като лъжа, щеше да бъде съдена за държавна измяна.

Част от съзнанието й се ангажира с всекидневните задължения. Тя изслуша Стария, когато я повика в кабинета си, вкара в компютъра нарежданията му, принтира ги, за да ги подпише. Позвъни на местата, където й беше поръчал, и разпредели дългите му дни с прецизността на военна кампания. Тя бдеше над телефонните му линии толкова яростно, колкото винаги го бе правила. Но друга част от ума й трескаво мислеше как би могла да поправи фаталната грешка, която бе допуснала.

Тя трябваше да си върне Джамил. Изкуплението имаше много форми, но не и за него. Той бе бедуин. Умът му бе заключен в древните обичаи на пустинята. Изгнание или смърт, това бе изборът. Тя трябваше да намери Сорая. Кръвта по ръцете й беше единственото нещо, което щеше да й го върне. Тя трябваше да убие Сорая сама.

Борн се събуди. Опита се да помръдне, но разбра, че е завързан с въжета за две от металните халки, забити в пода на приюта. Един мъж се наведе над него, кавказец с изпито лице и очи, прозрачни като лед. Той носеше кожено пилотско яке и кепе със сребърна емблема с формата на две крила.

Пилотът на самолета. От това, как изглеждаше, Борн предположи, че е от онези пилоти, които се мислят за небесни каубои.

Ухилен, той гледаше надолу към Борн.

— К’во правиш тук? — попита на много лош арабски. — Разглеждаш летателния ми план. Шпионираш ме. — Той поклати глава преднамерено превзето като детегледачка, мъмреща повереното й хлапе. — Това е забранено. Разбра ли? За-бра-не-но. — Той стисна устни. — Чатна ли? — добави той на английски.

После показа на Борн това, което държеше в ръцете си: проследяващото устройство.

— Какво е т’ва, гадно копеле? А? Кой, по дяволите, си ти? Кой те прати? — Той извади нож и доближи дългото острие до лицето на Борн. — Отговори ми, проклет да си, или ще те разпоря като коледна пуйка! Ти знаеш ли какво е Коледа? А?

Борн го гледаше с празни очи. Отвори уста и произнесе нещо много тихо.

— К’во? — Пилотът се приближи до Борн. — К’во каза?

Борн напрегна коремните си мускули, изхвърли краката си нагоре във въздуха и ги затвори така, че глезените му се кръстосаха зад врата на пилота. Стисна ги силно и дръпна пилота надолу. Главата му се удари в твърдия под с такава сила, че скулата му се раздроби. Той веднага загуби съзнание.

Борн изви глава и успя да види ножа на пода зад главата си. Беше от другата страна на металните халки. Сгъна краката си, сви тялото си на топка и се заклати напред-назад, набирайки инерция. Когато прецени, че има достатъчно сила, той се залюля и макар с вързани китки, се преметна във въздуха назад, мина над халките и се приземи на колене от другата страна на металните пръстени.