Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Съвременният квартал „Султанахмет“ не бе загубил нито впечатляващата си архитектура, нито способността си да внушава респект. Центърът му представляваше хълм, наречен Хиподрума, със Синята джамия от едната страна и „Света София“ от другата. Двете бяха свързани с малък парк. Сега социалният център на квартала бе близкият „Акбиюк Кадеши“, чийто северен край излизаше на двореца „Топкапъ“. От двете страни на тази широка улица имаше магазини, барове, кафенета, бакалии, ресторанти, а в сряда сутрин и уличен пазар.

Борн се сливаше идеално с шумните орди, които изпълваха „Акбиюк Кадеши“. Беше облечен в традиционни турски дрехи, лицето му бе скрито зад гъста брада.

Спря край уличен продавач, да си купи симид и бледо-жълто кисело мляко, изяде ги, докато се оглеждаше наоколо. Мошеници въртяха съмнителния си бизнес, търговци крещяха цените на стоките си, местни хора се пазаряха, туристите бяха систематично оскубвани от находчиви турци. Бизнесмени с мобилни телефони, хлапета, които се снимаха с мобилни телефони, тийнейджъри, които слушаха шумна музика, току-що качена на мобилните им телефони… Смях и сълзи, усмивки на влюбени, гневни викове на каращи се. Тюрлюгювеч от човешки емоции, които озаряваха ароматните облаци, идващи на талази от количките, където цвъртеше агнешко и зеленчуци на шиш.

След като хапна на крак, Борн се запъти право към един магазин за килими и след кратък добронамерен пазарлък със собственика си купи молитвено килимче. Когато той си тръгна, и двамата бяха доволни от направената сделка.

Синята джамия, към която Борн вървеше, стиснал под мишница молитвеното си килимче, бе обградена от шест високи минарета. Тяхната поява беше грешка. Султан Ахмет Първи казал на архитекта, че иска джамията да има златно минаре. „Алтън“ на турски е злато, но архитектът не дочул и разбрал „алтъ“ — шест. Въпреки това Ахмет Първи бил доволен от резултата, защото по това време никой друг султан нямал джамия с толкова много минарета.

Както се полага на едно такова великолепно здание, джамията имаше множество порти. Повечето посетители влизаха от северната страна, но мюсюлманите предпочитаха западната. Именно нея избра Борн. Вътре той спря, събу си обувките, постави ги настрана, пъхнати в найлонова торбичка, която му подаде младо момче. Покри си главата, изми си стъпалата, шията и ръцете от лактите до китките в каменен басейн. Влизайки в самата джамия, постави своето молитвено килимче върху застлания с килими мраморен под и коленичи върху него.

Вътрешността на джамията бе във византийски стил, покрита със сложни украси, филигранни резби, светли кръгове, хвърляни от метални лампи, огромни колони в синьо и златно, великолепни прозорци със стъклописи, стигащи до сводовете на централния купол. Въздействието безспорно беше вълнуващо.

Борн каза мюсюлманските молитви, челото му бе притиснато в килима, който току–що беше купил. Той бе съвсем искрен в молитвите си, чувствайки вековете, врязани в камъка, мрамора, варака и лаписа, от които бе направена и пищно украсена джамията. Духовността идваше под много образи, беше наричана по много начини, но всички те говореха право от сърцето на език, стар като времето.

Когато свърши, се изправи, нави килимчето си. Той се разходи из джамията, позволи на отекващата тишина да премине през него. Съскащото шумолене на сребро и памук, мекото жужене от промълвените молитви, жуженето на шепнещите гласове, всеки човешки звук и движение се събираха във величествената сграда на джамията, завихряха се като зрънца захар в гъсто кафе, фино променяйки вкуса.

Всъщност през цялото време, докато изглеждаше изгубен в свещено съзерцание, той прикрито наблюдаваше тези, които приключваха молитвите си. Зърна възрастен мъж — брадата му бе прошарена с бели нишки, — който нави килимчето си, запъти се бавно към подредените обувки. Борн стигна до обувките си по същото време, когато възрастният човек обуваше своите.

Старецът бе с парализирана ръка. Погледна Борн, който си надяваше обувките.

— Вие сте нов тук, господине — каза той на турски. — Не съм ви виждал досега.

— Току-що пристигнах, господине — отвърна Борн с почтителна усмивка.

— И какво те води в Истанбул, синко?

Те излязоха навън през западната врата.

— Търся мой роднина — каза Борн. — Човек, наречен Несим Хатун.

— Това е често срещано име. Знаеш ли нещо за него?

— Само, че върти свой бизнес, тук, в „Султанахмет“.