Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Приглушените светлини на града бяха включени с падането на нощта. Блясъкът от осветените с прожектори паметници чертаеше величествена картина върху ниските, плътни облаци. Ан заведе Сорая до един понтиак седан на ЦРУ, след това се плъзна зад кормилото.

Те се включиха в дългата опашка от автомобили, които се насочваха към изхода. На път за Вашингтон Сорая, като се наклони леко напред, хвърли поглед в страничното огледало. Това й бе навик, който отдавна бе вкоренен в нея. Правеше го винаги, независимо дали е на мисия или не. Видя черния форд зад тях, но не й направи впечатление, докато не го зърна отново. Сега бе през една кола зад тях, но спазваше дистанция в дясната лента. Не беше нещо кой знае какво, но когато той отново беше там при третия поглед, тя почувства, че при тези обстоятелства това е достатъчно, за да реши, че са преследвани.

Обърна се да каже на Ан, но засече погледа й в огледалото за обратно виждане. Нямаше съмнение, че тя също бе видяла черния форд. Но защо не го спомена или не се опита да му се измъкне? Сорая почувства как стомахът бавно я свива. Опита да се успокои, като си каза, че в края на краищата Ан е асистентката на Стария. Тя не беше обучена, не познаваше дори елементарните правила на полевата работа.

Тя прочисти гърлото си.

— Ан, мисля, че ни следят.

Ан даде мигач и се престрои в дясната лента.

— По-добре да намаля.

— Какво? Не. Какво правиш?

— Ако и те намалят, ще знаем…

— Не, трябва да караш по-бързо — каза Сорая. — Измъкни им се възможно най-скоро.

— Искам да видя кой е в тази кола — каза Ан и забави още повече, докато караше към банкета.

— Ти си полудяла.

Сорая се протегна към кормилото, но внезапно се дръпна назад, когато видя малкия пистолет „Смит и Уесън“ в ръката на Ан.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Те се носеха към банкета, към ниската метална ограда.

— След всичко, което ми каза, не исках да излизам от централата невъоръжена.

— Знаеш ли поне как да го използваш?

Черният форд ги последва извън пътя, спря зад тях. Двама мъже с тъмен цвят на кожата излязоха отвътре, насочиха се към тях.

— Упражнявам се всеки месец — каза Ан, притискайки дулото на пистолета към слепоочието на Сорая. — Сега излез от колата.

— Ан, какво?…

— Просто прави, каквото ти казвам.

Сорая кимна.

— Добре. — Отдръпна се и понечи да отвори. Щом видя, че очите на Ан се отместват към вратата, нанесе удар нагоре с лявата си ръка, като блъсна дясната ръка на Ан. Пистолетът възпроизведе изстрел, куршумът проби дупка в покрива на понтиака.

Сорая удари със свития си лакът Ан в лицето. Чули изстрела, мъжете затичаха към понтиака. Забелязала да го приближават, Сорая бързо се наведе над свляклото се тяло на Ан, отвори вратата и я избута навън.

Точно когато мъжете с извадени оръжия стигнаха задната част на понтиака, Сорая се плъзна зад кормилото, запали мотора, настъпи газта. Подкара успоредно на банкета, после зърна пролука в трафика и се вмъкна, като гумите й изсвистяха. Хвърли последен поглед към мъжете и ги видя да тичат към черния форд, но това, от което ръцете й се разтрепериха, беше видът на Ан, подкрепяна между тях, докато й помагаха да седне отзад в колата.

Несим Хатун се бе изтегнал на резбована дървена пейка, отрупана с копринени възглавници и нагласена под шумящите зелени листа на любимата му палма. Хвърляше пресни фурми в устата си една по една, дъвчеше замислено, поглъщаше сладката месеста част и плюеше бялата продълговата костилка в плитък съд. До десния му лакът имаше малка осмоъгълна масичка, на която беше поставена сребърна табла с порцеланов чайник и две малки стъклени чашки.

Когато синът му доведе в сянката на палмата Борн, който бе махнал брадата си, преди да влезе в турската баня, Хатун завъртя глава, лицето му на хищник беше невъзмутимо. Неговите маслиненозелени очи обаче не прикриваха любопитството му.

— Мараба, приятелю.

— Мараба, Несим Хатун. Казвам се Абу Бакр.

Хатун се почеса по малката заострена брадичка.

— Наречен си на спътника на нашия пророк Мохамед.

— Хиляди извинения, задето нарушавам покоя на твоята прекрасна градина.

Несим Хатун кимна, доволен от добрите маниери на госта си.

— Градината ми е просто парче земя. — Освободи сина си с жест. — Заповядай, приятелю, настани се при мен.

Борн разви молитвеното килимче, така че неговите сребърни нишки блеснаха под златните лъчи на слънцето, които си пробиваха път през палмовите листа.