Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Четирибандовият му мобилен телефон иззвъня и той го приближи до ухото си.

— Готово — каза Вейнтроп на румънски. Можеше да го каже и на арабски, майчиния език на неговия работодател, но бяха решили, че румънският би привлякъл по-малко внимание.

— Доволен ли си? — Това бе различен глас, някак по-дълбок, по-груб от покоряващия глас на мъжа, който го беше наел. Гласът принадлежеше на човек, който умееше да печели фанатични последователи.

— Определено. Доизгладих и усъвършенствах процедурата върху обектите за изследвания, които ми предоставихте. Всичко, за което се договорихме, е направено.

— Доказателството за това ще се прояви скоро.

В тона се долавяше подчертано нетърпение, съчетано с нотка на безпокойство.

— Имай вяра, приятелю — каза Вейнтроп и прекъсна връзката.

Той прибра лаптопа, дигиталната камера и кабела, след това облече балтона си от туид и нахлупи мека шапка.

Хвана куфарчето си в едната ръка и хвърли последен внимателен поглед наоколо. Нямаше място за грешка във високоспециализираната работа, която вършеше.

Удовлетворен, изгаси лампата и при пълен мрак се измъкна от кабинета. В коридора погледна часовника си. 16,46 ч. С три минути повече, но все пак във времевия толеранс, отпуснат от работодателя му. Беше четвъртък, 23 февруари, както бе казал Борн. В четвъртък доктор Съндърланд нямаше приемни часове.

На картата на града централата на ЦРУ, разположена на 23 улица, бе отбелязана като сграда на Министерството на селското стопанство. За да подсили тази илюзия, тя бе заобиколена от перфектно поддържани тревни площи, разпръснати наоколо, и с декоративни дървета, разделени от лъкатушещи пътеки, застлани с чакъл. Самата сграда бе безлична, доколкото бе възможно в един град с величествена монументална архитектура. На север граничеше с огромни здания, които приютяваха Държавния департамент и Института по медицина и хирургия към военноморските сили, а на изток с Националната академия на науките. От кабинета на директора се откриваше отрезвяваща гледка към Мемориала на ветераните от Виетнам, както и към част от блестящия, бял „Линкълн Мемориъл“.

Ан Хелд не бе преувеличила. Борн трябваше да премине най-малко през три отделни пропускателни пункта, преди да получи достъп до вътрешното преддверие. Те се извършваха в достъпното за граждани фоайе, защитено от бомбени атаки и от пожар, което всъщност представляваше бункер със скрити зад декоративни мраморни плочи и колони дебели две стъпки бетонни стени, подсилени с мрежа от стоманени пръти и кевлар. Нямаше стъкло, което да се строши, а лампите и електрическите вериги бяха солидно защитени. При първата проверка трябваше да повтори кодова фраза, която се променяше три пъти дневно, при втората да мине през скенер за пръстови отпечатъци. На третата той постави дясното си око пред лещите на зловеща матовочерна машина, която засне ретината му и дигитално я сравни с предишна негова снимка. Тези допълнителни високотехнологични мерки за сигурност бяха жизненоважни, тъй като сега бе възможно да се фалшифицират пръстови отпечатъци със силиконови парчета, поставени на върховете на пръстите. Борн би трябвало да знае това, беше го правил няколко пъти.

Имаше още една проверка пред асансьора и още една — временна мярка след въвеждането на код „Меса“ — пред кабинета на директора на петия етаж.

След като премина през дебелата стоманена, облицована с палисандрово дърво врата, той видя Ан Хелд. За разлика от друг път, я придружаваше блед мъж, чиито мускули играеха под сакото му.

Тя го посрещна с лека, напрегната усмивка.

— Видях директора преди малко, изглеждаше остарял с десет години.

— Не ме интересува — каза Борн. — Мартин Линдрос е единственият човек в ЦРУ, за когото ме е грижа и на когото вярвам. Къде е той?

— Той бе на мисия през последните три седмици, друго не се знае.

Ан бе облечена както винаги безукорно в черно-сив костюм на „Армани“, огненочервена блуза и обувки на „Маноло Бланик“ с осемсантиметрови токове.

— Но съм сигурна, че каквито и съобщения директорът да е получил днес, те са били причината за необичайното вълнение тук.

Бледият мъж ги придружи мълчаливо надолу по безкрайните коридори — умишлено объркан лабиринт, по който прекарваха посетителите всеки път по различен маршрут, — докато пристигнаха пред вратата на „светая светих“ на директора. Там неговият ескорт спря, но не си тръгна. Още един признак за код „Меса“, помисли си Борн, докато се усмихна леко на миниатюрното око на камерата за наблюдение.