Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Борн седна на стола и изчака, докато доктор Съндърланд нагласи височината и наклона. След това докторът прикрепи осем електрода от една от подвижните колички към различни области по главата на Борн.

— Ще проведа две серии от тестове на вашите мозъчни вълни, веднъж, когато сте в съзнание, и втори път — в безсъзнание. Важно е, за да мога да оценя двете страни на мозъчната ви активност.

— И след това какво?

— Зависи от резултата — каза доктор Съндърланд. — Но лечението включва стимулирането на някои синапси в мозъка с определени сложни протеини. Виждате ли, ключът е в миниатюризацията. Това е една от моите специалности. Не можете да работите с протеини на такова миниатюрно ниво, без да сте специалист по миниатюризацията. Чували ли сте за нанотехтологията?

Борн кимна.

— Електронни компоненти с микроскопичен размер. На практика малки компютри.

— Точно така. — Очите на доктор Съндърланд блеснаха. Той изглеждаше много доволен от познанията на пациента си. — Тези сложни протеини — тези невротрансмитери — действат точно като наночастици, свързват й укрепват синапсите в областите на мозъка, към който ще ги насоча, за да блокират или да създават спомени.

Ненадейно Борн дръпна електрическите проводници, скочи и без да каже дума, излезе от кабинета. Той се затича по застлания с мрамор коридор, обувките му леко потракваха, сякаш някакво многокрако животно го преследваше. Защо ли позволяваше на някого да ровичка из мозъка му?

Двете врати за тоалетните бяха една до друга. Дръпна вратата, на която пишеше „Мъже“, втурна се вътре и опря ръце на бялата порцеланова мивка. Неговото лице, пребледняло, изглеждаше призрачно в огледалото. То отразяваше плочките зад него, като тези в погребалното бюро. Той видя Мари — лежаща неподвижно, с ръце, кръстосани върху стегнатия й корем. Тя се носеше, сякаш бе на лодка, сякаш плуваше в бърза река, която я отнасяше от него.

Той притисна чело в огледалото. Изведнъж сълзите му се отприщиха и се затъркаляха по бузите му. Спомни си Мари такава, каквато беше, косата й се развяваше на вятъра, кожата на тила й бе като сатен; когато се спускаха по Снейк Ривър, нейните силни, загорели на слънцето ръце въртяха греблото в пенещата се вода, безкрайното небе на Запада се отразяваше в очите й; когато той я помоли да се ожени за него в една от гранитните зали в Джорджтаунския университет, тя бе в черна тясна рокля под кожено палто, държаха си ръцете, смееха се по пътя към университетското коледно парти. Когато изрекоха клетвите си, техните ръце, вече с пръстени, се сляха, устните им се притиснаха, сърцата им биеха като едно. Той си спомняше, когато тя роди Алисън. Два дни преди Хелоуин тя седеше на шевната машина и шиеше костюм на призрачен пират за Джейми, когато водите й изтекоха. Раждането на Алисън бе трудно и мъчително. Накрая Мари започна да кърви. Той почти я бе изгубил, притискаше я в прегръдките си, молеше я да не го оставя. Сега я бе загубил завинаги…

Той плачеше и не можеше да спре.

И тогава, като призрак, който го преследваше, непознатото окървавено лице на жената отново изплува от дълбините на паметта му, заличавайки образа на любимата му Мари. Капеше кръв. Очите й гледаха невиждащо нагоре към него. Какво искаше тя? Защо го преследваше? Той отчаяно искаше да се измъкне оттук, от тази сграда, но знаеше, че няма да може. Не и след като собственият му мозък го атакуваше.

Доктор Съндърланд търпеливо чакаше със стиснати устни в кабинета си.

— Може ли да продължим?

Борн, чиито сетива все още бяха под впечатление на окървавеното лице, си пое дъх и кимна.

— Продължавайте.

Борн седна на стола и доктор Съндърланд отново прикачи електродите. Той завъртя един ключ на уреда върху подвижната количка и започна да наглася скали, някои от тях бързо, други бавно, трети почти предпазливо.

— Не се притеснявайте — каза доктор Съндърланд внимателно. — Няма да почувствате нищо.

Борн не почувства.

Когато доктор Съндърланд прецени, той натисна друг ключ и дълъг лист хартия, като онези, използвани в ЕКГ апаратите, излезе от един процеп. Доктор Съндърланд се взираше в разпечатката на мозъчните вълни на будния Борн.

Той не отбеляза нищо на разпечатката, но кимаше сам на себе си, веждите му се движеха като светкавици. Борн не можеше да каже дали това е добър или лош знак.

— Добре тогава — каза доктор Съндърланд най-накрая. Той изключи машината, отмести количката и я замени с другата.