Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Готов съм да се обзаложа, че спомените са започнали веднага след като сте погребали жена си. Все пак този облог ще бъде невалиден, ако предпочетете да не кажете истината.

— Вие да не сте детектор на лъжата в човешки образ?

Доктор Съндърланд мъдро замълча.

— Вземете си парите — каза Борн най-накрая с въздишка. — Вие сте прав, разбира се. Спомените започнаха в деня, когато видях Мари за последен път.

— Какви бяха те?

Борн се поколеба.

— Гледах надолу към нея в погребалния дом. Сестра й и баща й вече я бяха идентифицирали и бяха взели тялото от съдебния лекар. Гледах надолу към нея — но не можех изобщо да я видя…

— Какво виждахте, господин Борн? — гласът на доктор Съндърланд бе мек и безпристрастен.

— Кръв. Видях кръв.

— И?

— Ами, всъщност нямаше кръв. Не и наистина. Това бе спомен, който изплува без предупреждение, без…

— Винаги става така, нали?

Борн кимна.

— Кръвта бе прясна, искреше, изглеждаше синкава на светлината на уличните лампи. Кръвта покриваше това лице…

— Чие лице?

— Не знам… на жена… но не беше Мари. Беше някоя друга.

— Можете ли да опишете тази жена? — попита доктор Съндърланд.

— За съжаление не мога. Не знам. И въпреки това я познавам. Знам, че я познавам.

Настъпи кратко мълчание, при което доктор Съндърланд вмъкна привидно несвързан с предишната тема въпрос.

— Кажете ми, господин Борн, коя дата сме днес?

— Нямам проблем с този вид памет.

Доктор Съндърланд наклони глава.

— Направете ми това удоволствие, моля.

— Четвъртък, трети февруари.

— Три месеца след погребението, откакто проблемът ви с паметта е започнал. Защо чакахте толкова дълго, преди да потърсите помощ?

Отново настъпи мълчание.

— Нещо стана миналата седмица — каза Борн най-накрая. — Видях… видях мой стар приятел.

Алекс Конклин, който вървеше надолу по улицата в стария град в Александрия 1 1 Град в щата Вирджиния, САЩ. — Бел.прев. , където беше завел Джейми и Алисън на последната екскурзия. Те тъкмо бяха излезли от една сладоледена къща — „Баскин-Робинс“ — двамата носеха фунийки със сладолед, и там беше Конклин, огромният Алекс Конклин, неговият ментор, човекът зад самоличността на Джейсън Борн. Не можеше да си представи къде щеше да е без Конклин днес.

Доктор Съндърланд наведе глава.

— Не разбирам.

— Този приятел почина преди три години.

— Въпреки това вие го видяхте.

Борн кимна.

— Повиках го и когато той се обърна, държеше в ръцете си нещо… някого всъщност. Жена. Окървавена жена.

— Вашата окървавена жена.

— Да. В този момент си помислих, че полудявам.

Тогава той реши да изпрати децата при сестрата и бащата на Мари в Канада, където семейството имаше огромно ранчо. Така бе по-добре за тях, макар че Алисън и Джейми му липсваха ужасно. За тях не беше добре да са заедно сега.

Оттогава често сънуваше моментите, от които се страхуваше най-много: как се взира в бледото лице на Мари, взима вещите й от болницата, стои в тъмната стая в погребалното бюро, гледа надолу към тялото на Мари, лицето й е застинало, восъчно, гримирано така, както самата тя никога не би се гримирала. Той се навежда, протяга ръка и собственикът на погребалното бюро му предлага кърпичка, която Борн използва, за да изтрие червилото и ружа от лицето й. Той я целува, студенината на устните й преминава през него като електрически шок. Тя е мъртва, мъртва е. Това е краят, животът ми с нея свърши. С тих звук затваря капака на ковчега. Обръщайки се към собственика на погребалното бюро, казва: Промених мнението си. Не искам отворен ковчег. Не искам никой да я вижда така, особено децата.

— Въпреки това вие тръгнахте след него — настоя доктор Съндърланд. — Много странно. Като се има предвид вашата история, амнезията ви, травмата от преждевременната смърт на жена ви е отприщила някакъв особен спомен. Можете ли да се сетите по какъв начин починалият ви приятел е свързан с окървавената жена?

— Не.

Но, разбира се, това бе лъжа. Той подозираше, че преживява отново една стара мисия, на която Алекс Конклин го изпрати преди години.

Доктор Съндърланд събра пръстите си.

— Вашите проблясъци може да бъдат предизвикани от всичко, стига да е достатъчно ярко: нещо, което сте видели, помирисали, докоснали, като сън, който отново изплува. Само че за вас тези „сънища“ са реални. Това са вашите спомени; те наистина са се случили. — Той взе една златна писалка. — Без съмнение травма като тази, която сте преживели, би трябвало да е начело на този списък. И след това да повярвате, че сте видели някого, за когото знаете, че е мъртъв… Не е изненадващо, че проблясъците са станали по-чести.