Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Абуд ибн Азиз насочи гранатомета към голямата перка на хеликоптера. Сега той се сля с оръжието, с целта на групата си. Можеше да почувства абсолютната решимост на другарите си като прилив, като вълна, която щеше да се стовари върху вражеския бряг.

— Внимавай — каза Фади.

Но Абуд ибн Азиз, висококвалифициран специалист по защитни покрития, обучен от талантливия брат на Фади в съвременна военна техника, нямаше нужда от напомняне. Единственото неудобство на гранатомета бе, че след изстрела оставаше издайническа димна следа. Те веднага щяха да станат видими за врага. Това също бе взето предвид.

Той усети как Фади го докосва по рамото, което означаваше, че целта им бе на позиция. Пръстът му се сви около спусъка. Пое дълбоко въздух и издиша бавно.

След това дойде откатът, буря от свръхгорещ въздух. После гърмът от самата експлозия, струята дим, изкривените перки, издигащи се нагоре в противоположни посоки.

Гръмотевичното ехо, като тъпата болка в рамото на Абуд ибн Азиз, все още не бе отшумяло, когато хората на Фади се надигнаха като един и се втурнаха към платото, разположено на стотина метра източно от мястото, където Фади и Абуд ибн Азиз се бяха крили, откъдето се бе издигнала издайническата струя дим. Както бяха обучени, хората му откриха масиран огън, освободеният гняв на правоверните.

Al-Hamdu Lil-Allah! Слава на Аллаха! Атаката бе започнала.

Докато обясняваше на Андърс защо трябва да остане на мястото още две минути, на Линдрос му се стори сякаш някой стоварва върху главата му огромен чук. Отне му няколко мига да осъзнае, че лежи на земята и устата му е пълна с пръст. Вдигна глава. Горящи останки се въртяха шеметно в задимения въздух, не чуваше никакъв звук, усещаше само едно особено налягане върху тъпанчетата си, вътрешно свистене, сякаш ленив вятър се бе разразил в главата му. По бузите му се стичаше кръв, гореща като сълзи. Острата, задушаваща миризма на горяща гума и пластмаса изпълваше ноздрите му, но имаше и нещо друго: тежкия мирис на горяща плът.

Когато се опита да се обърне, откри, че Андърс лежи наполовина върху него. Командирът бе понесъл основната част от взрива в опит да го защити. Лицето и голото му рамо бяха обгорени и димяха. Цялата му коса бе изгоряла, оголвайки черепа. Линдрос усети гадене, когато конвулсивна тръпка измести тялото от него. Той отново почувства гадене и се изправи на колене.

След това дочу някакво бръмчене, странно приглушено, като от голямо разстояние. Обърна се и видя членовете на „Скорпиън-1“ да се измъкват от останките на хеликоптера, стреляйки с полуавтоматичните си оръжия.

Един от тях падна, сразен от унищожителния картечен огън. Следващото действие на Линдрос бе инстинктивно. Той пропълзя до мъртвеца, грабна неговия автомат ХМ8 и започна да стреля.

Закалените в битка мъже от „Скорпиън-1“ бяха както смели, така и добре обучени. Те знаеха кога да стрелят и кога да се прикриват. Въпреки това, когато започна кръстосаният огън, те се оказаха напълно неподготвени и един след друг ставаха мишена на противника Линдрос продължи да стреля дори и след като остана сам. Странно, но никой не стреляше по него, нито един куршум не го засегна. Установи това, когато боеприпасите му свършиха. Стоеше с димящото оръжие в ръка и гледаше враговете, които слизаха от хълма.

Те вървяха мълчаливи, слаби като обезобразения мъж в пещерата, с празни очи на хора, които са видели твърде много пролята кръв. Двама се отделиха от групата и тръгнаха към димящите останки на хеликоптера.

Линдрос трепна, когато чу изстрели. Единият от групата излетя от отворената врата на почернелия „Чинук“, но миг по-късно другият мъж измъкна за яката окървавения пилот.

Мъртъв ли беше или в безсъзнание? Линдрос не можеше да разбере, защото другите го бяха заобиколили в кръг. Видя на лицата им особената светлина на фанатика, една болезнена бледост, огън, който можеше да бъде угасен само от собствената им смърт.

Той пусна безполезното си оръжие и те го хванаха, извивайки грубо ръцете му зад гърба. Мъжете вдигнаха телата от земята и ги хвърлиха в хеликоптера. След това двама други се приближиха с огнехвъргачки. С ужасяваща прецизност те започнаха да опожаряват хеликоптера с мъртвите и ранените мъже в него.

Линдрос, замаян, с кървящи повърхностни порезни рани, наблюдаваше координираните им действия. Той бе изненадан и впечатлен, а също и уплашен. Който и да бе планирал тази умна засада, който и да бе обучил този отряд, той не беше обикновен терорист. В момент, когато похитителите му се бяха разсеяли, той свали пръстена от ръката си, хвърли го на каменистия сипей и направи една крачка, за да го затисне с обувката си. Който и да го потърсеше, трябваше да знае, че е бил там и че не е убит с останалите.