Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— И ти ли си толкова добър в осакатяването на човешки същества, колкото брат ти?

— Оставям такива неща на него. — В тона на Мута ибн Азиз имаше острота.

Линдрос, чийто слух се бе изострил заради отнетото му зрение, чу нотката. Помисли си, че би могъл да използва емоцията зад нея.

— Твоите ръце са чисти, предполагам. — Чувстваше как другият го изучаваше, сякаш току-що беше видял неизвестен вид бозайник.

— Съвестта ми е чиста.

Линдрос сви рамене.

— Това, че лъжеш, за мен е без значение.

Мута ибн Азиз го удари през лицето.

Линдрос усети вкуса на собствената си кръв. Почуди се дали е възможно устната му да се подуе повече.

— Виждам, че имаш повече общи черти с брат си, отколкото явно смяташ — избоботи той.

— Двамата с брат ми сме много различни.

След това настъпи неловко мълчание. Линдрос осъзна, че Мута бе разкрил нещо, за което съжаляваше. Зачуди се какъв ли спор разделя Абуд и Мута и дали има начин да го използва.

— Прекарах няколко седмици с Абуд ибн Азиз — каза Линдрос. — Той ме измъчваше и след като не постигна резултат, се опита да ми стане приятел.

— Ха!

— Това бе и моят отговор — каза Линдрос. — Всичко, което искаше, бе да разбере какво знам за стрелбата срещу Хамид ибн Ашеф.

Чу как тялото на Мута се премества, усети го да приближава. Когато заговори отново, гласът му едва се чуваше през бръмченето на двигателите.

— Защо се интересуваше от това? Не ти ли каза?

— Би било глупаво от негова страна. — Вътрешната антена на Линдрос бе насочена към случилото се току-що. Споменаването на инцидента с Хамид ибн Ашеф явно бе от изключително значение за двамата братя. Защо? — Абуд ибн Азиз каза много неща, но нито едно от тях не беше глупаво.

— Не, той не е глупав. — Гласът на Мута стана твърд като стомана. — Но дали е лъжец и измамник, това е друг въпрос.

Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, човекът, който през последните четирийсет и осем часа се представяше за Мартин Линдрос, беше на път да получи достъп до главния сървър на ЦРУ, където се съхраняваха всички секретни данни. Проблемът беше, че не знаеше кода за достъп, който би му отключил вратата. Истинският Мартин Линдрос не бе издал кода си за достъп. Това не беше изненадващо. Но той беше намерил алтернатива, която бе колкото елегантна, толкова и ефикасна. Да се опита да проникне в централния сървър на ЦРУ би било безсмислено. Хора по-талантливи от него в компютърните науки се бяха опитвали и се бяха провалили. Защитата на ЦРУ, известна като „Сентинел“, бе прочута с непробиваемостта си.

Проблемът сега беше как да проникне в защитен компютър, за който нямаше код за достъп. Знаеше, че ако успее да изключи централния сървър на ЦРУ, техническият персонал щеше да даде нов код за достъп на всеки, включително на него. Единственият начин да го стори беше да вкара компютърен вирус в системата. Тъй като това не можеше да бъде направено отвън заради „Сентинел“, трябваше да бъде сторено отвътре.

Затова се нуждаеше от абсолютно сигурен начин да вкара компютърен вирус в сградата на ЦРУ. Беше твърде опасно за него или за Ан да го внесат вътре нелегално. Същевременно имаше прекалено много предпазни мерки, за да го направят по друг начин. Не. Вирусът не би могъл да бъде вкаран в сградата дори от агент на ЦРУ. Това беше проблемът, върху който двамата с Фади месеци наред си бяха блъскали главите.

И ето какво бяха измислили: шифърът на копчето, което агентите на ЦРУ бяха намерили на ризата на Фади, въобще не беше шифър, което обясняваше защо Тим Хитнър не бе стигнал доникъде в опитите си да го разбие. Това беше подробна инструкция как да бъде пресъздаден вирусът, използвайки обикновен компютърен двоичен код — верига от базови команди, която работи на заден план, напълно невидима. Веднъж пресъздаден на компютър на ЦРУ, вирусът атакуваше операционната система — в този случай „Юникс“, като повреждаше нейните базови команди. Това щеше да причини огромно объркване и да блокира за по-малко от шест минути компютърните терминали на ЦРУ.

В инструкциите имаше предпазна мярка, така че дори и по някаква щастлива случайност Хитнър да беше разбрал, че това не е шифър, той нямаше да може по невнимание да задейства веригата от команди — защото те бяха в обърнат ред.

Той отвори файла, върху който Хитнър бе работил, написа двоичния код наобратно, запази го на друг файл. След това излезе от операционната система „Юникс“ и стартира компютърния език С++. Копирайки поредицата от инструкции, той получи стъпките, от които се нуждаеше, за да създаде вируса в С++.