Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Благодаря ви, сър.

Карим ал Джамил се усмихна. Стария щеше да е прав, ако сведенията не бяха дезинформация, която неговите хора от „Дуджа“ бяха излъчили в ефира. Макар пустошта в Шабуах да беше отлично скривалище, което той и брат му някога да бяха обмисляли, истинското разположение на подземното ядрено съоръжение на „Дуджа“ всъщност съвсем не бе близо до Южен Йемен.

Сорая извади късмет в едно отношение, макар първоначално да не го осъзна: металните жилки в стените на катакомбите не позволяваха на милиционера да се свърже с останалите от групата му. Той бе сам.

Възвърнала си самообладанието, тя престана да се движи. Борбата й постигна само това, че тялото й потъна още по-дълбоко в калната дупка на пода на катакомбите. Вече беше до ханша в кал, а украинският милиционер бавно се приближаваше към нея.

Едва когато го видя пред себе си, тя осъзна колко изплашен беше той. Може да е загубил брат или дъщеря в катакомбите, кой знае? Във всеки случай бе очевидно, че е съвсем наясно с многобройните опасности, които дебнат зад всеки ъгъл на тунелите. И ето че сега я виждаше там, където си бе представял самия себе си още от момента, когато му наредиха да влезе в катакомбите.

— За бога, моля ви, помогнете ми!

Милиционерът дойде до ръба на дупката и насочи лъча светлина над нея. Едната й ръка беше отпред, другата — зад гърба й.

— Коя сте вие? Какво правите тук?

— Туристка съм. Загубих се тук долу. — Тя се разрида. — Страх ме е. Страх ме е, че ще потъна.

— Туристка, как не. Казаха ми коя сте. — Той поклати глава. — За вас и за приятеля ви е твърде късно. И двамата сте затънали твърде дълбоко. — Извади пистолета си и го насочи към нея. — Така или иначе, и двамата ще умрете тази нощ.

— Не бъди толкова сигурен — каза Сорая и го простреля в сърцето със своя „Валтер Р99 Компакт“.

Очите на милиционера се облещиха и той падна назад като картонена мишена на стрелбище. Изпусна фенера, който издрънча в пода и угасна.

— По дяволите — изруга тя тихо.

Тя прибра пистолета обратно в кобура, който висеше през раменете й. Успя да го изтегли в секундата, в която възстанови равновесието си и го държа зад гърба си, докато милиционерът се приближаваше. Сега първата й задача бе да се добере до крака му. Наклони горната част на тялото си в калта, опитвайки се да се наведе хоризонтално. Тази маневра целеше да я приближи до целта й.

— Не потъвай — помисли си тя. — По дяволите, не потъвай!

Отпусна крака, използва силата на горната половина на тялото си, за да се придвижи съвсем бавно, ръцете й протегнати максимално пред нея. Усещаше как калта я засмуква, вкопчена в краката и бедрата й. Тя се пребори с нова вълна от паника, концентрира се върху придвижването сантиметър по сантиметър. В тъмнината бе още по-трудно. Веднъж или два пъти си помисли, че е свършено с нея, че вече е мъртва.

След това пръстите й напипаха гума: подметка на ботуш! Успя да се протегне още мъничко напред и да сграбчи милиционера за крака. Пое дълбоко въздух, дръпна с всичка сила. Тя не помръдна, но успя да издърпа тялото му към себе си. Краката му увиснаха в дупката. И дотам — едрото му тяло не помръдна нито сантиметър повече.

Точно от това се нуждаеше. Използва тялото му като импровизирана рампа и бавно, но сигурно се изтегли нагоре по краката му, докато успя да се хване за широкия му колан с две ръце. Така бавно се измъкна изцяло от калната дупка.

За момент остана да лежи върху него, заслушана в блъскането на сърцето си, в дъха си, който влизаше и излизаше със свистене от дробовете й. След малко се претърколи върху влажния под на катакомбите и се изправи на крака.

Както и бе предположила, фенерът му бе фатално счупен. Дано поне нейният все още работеше. Слаб лъч проблесна, после изгасна, после пак се появи. Сега, когато имаше по-добра опора, успя да претърколи полицая в дупката. Опита се да зарие с пръст и отломки изтеклата от него кръв.

Понеже знаеше, че батериите на фенерчето са на привършване, се втурна в лявото разклонение и се насочи към изхода, който бе най-близко до дома на доктор Павлина.

При второто спиране за зареждане някой се качи на борда на самолета, превозващ Мартин Линдрос. Човекът седна до Линдрос и каза нещо на бедуинския диалект, на който говореше Абуд ибн Азиз.

— Ти не си Абуд ибн Азиз — каза Линдрос и завъртя глава като слепец. Той все още носеше черната платнена качулка.

— Не, не съм. Аз съм брат му — Мута ибн Азиз.