Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Сорая усети разклонението пред нея. Полъх на свеж въздух обърса бузата й като милувка на любим: изходът. Тъмнината бе зад нея. Беше много влажно. Тя можеше да усети плесента, тъй като подземните води разяждаха почвата и дървото, разлагаха ги малко по малко. Тя рискува да включи още веднъж за кратко светлината. Не обърна внимание на влажните стени, тъй като видя, че кръстопътят е на по-малко от двайсет метра право напред. Тук трябваше да поеме по лявото разклонение.

В този момент лъч светлина се появи в тунела зад нея. Тя рязко изгаси своя фенер. Пулсът биеше в слепоочията й, сърцето й препускаше. Дали нейният преследвач бе видял светлината пред себе си и бе разбрал, че е тя? Макар че трябваше да продължи, тя не можеше да позволи доктор Павлина да бъде разкрита. Лекарката бе агент на ЦРУ под дълбоко прикритие.

Сорая стоеше неподвижно, обърната с лице натам, откъдето бе дошла. Светлината я нямаше. Не, появи се отново, слаб проблясък в катранения мрак, по-ясен сега. Някой наистина приближаваше.

Бавно тя започна да отстъпва заднешком, отдалечавайки се от преследвача, като предпазливо се придвижваше към кръстовището, без да сваля очи от подскачащия лъч светлина. Без да спира, трескаво мислеше какво да прави. След това бе твърде късно.

Задният й крак пропадна в меката пръст. Тя се опита да изнесе тежестта си напред, но разпадащият се под я всмука назад и надолу. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, но не успя. Вече бе потънала в калта до нивото на бедрата. Започна да се бори.

Ярка светлина внезапно направи тунела видим. Едно черно петно се превърна в позната фигура: украински милиционер, който изглеждаше внушителен в тясното пространство.

Той я видя, облещи очи и измъкна пистолета си.

Точно в 22,45 ч, компютърът на Карим ал Джамил зазвъня меко, припомняйки му, че вторият от двата ежедневни брифинга с директора е след 15 минути. Това не го интересуваше толкова, колкото мистериозното изчезване на Матю Лърнър. Пита Стария, но копелето каза само, че Лърнър е на задача. Това би могло да означава всичко. Като отличен стратег Карим ал Джамил мразеше недовършените неща, какъвто бе случаят с Матю Лърнър. Дори Ан не знаеше къде е той, което бе странно само по себе си. Би трябвало тя лично да е направила резервации за пътуването на Лърнър. Стария се бе захванал с нещо. Карим ал Джамил не можеше да отхвърли възможността внезапното изчезване на Лърнър да има нещо общо с Ан. Той трябваше да разбере какво става възможно най-скоро. Това означаваше да говори направо с директора.

Мониторът отново зазвъня, за да му каже, че е време да върви. Той грабна преводите на най-новите разговори на „Дуджа“, които екипът на „Тифон“ бе изготвил, взе още два документа на излизане от офиса си. Прочете ги по пътя към кабинета на директора.

Ан го чакаше, седнала зад бюрото си в обичайната си делова поза. Очите й просветнаха за една десета от секундата, когато той се появи.

— Той те очаква — каза след това тя.

Карим ал Джамил кимна, мина покрай нея. Тя го пусна в огромния кабинет, отваряйки вратата с натискане на един бутон. Директорът бе на телефона, но махна на Карим ал Джамил да влезе.

— Точно така. Всички служители да останат в максимална готовност.

Изглежда, говореше с шефа на отдел „Операции“.

— Директорът на Международната агенция по атомна енергия е бил уведомен вчера сутринта. — Заслуша за момент гласа от другия край на линията, после продължи: — Техните служители са мобилизирани и временно са под наша егида. Да. Главният проблем сега е да попречим на тези от Вътрешна сигурност да прецакат нещата. Не, наложили сме пълно информационно затъмнение за всичко това. Последното, от което се нуждаем, е медиите да всеят паника сред цивилното население. — Той кимна. — Добре. Дръж ме в течение, без значение през деня или нощта.

Затвори и направи жест към Карим ал Джамил да седне.

— Какво имаш за мен?

— Пробив най-после. — Карим ал Джамил му подаде единия лист, които бе взел на излизане от кабинета си. — Има необичайно раздвижване, което носи почерка на „Дуджа“, Йемен.

Директорът кимна, докато проучваше сведенията.

— По-конкретно Шабуах, на юг, както виждам.

— Шабуах е планински район, слабо населен — каза Карим ал Джамил. — Идеален за изграждането на секретен ядрен обект.

— Съгласен съм — каза Стария. — Да пратим екипи „Скорпиън“ там възможно най-скоро. Но този път искам сухопътна подкрепа. — Той сграбчи телефона. — Има два батальона морски пехотинци, разположени в Джибути. Ще ги накарам да изпратят една рота, която да се координира с нашите хора. — Очите му блестяха. — Добра работа, Мартин. Твоите хора може би ни предоставиха средствата, за да ликвидираме още в зародиш този кошмар.