Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Карим ал Джамил, като гледаше вируса, трябваше само да натисне един бутон, за да го активира. За части от секундата той щеше да се промъкне в оперативната система — не просто в основните канали, но и в страничните и пресечните. С други думи, щеше да затрудни, а след това да обърка потоците от информация, които влизаха и излизаха от централния сървър на ЦРУ, като по този начин заобиколи изцяло „Сентинел“. Това можеше да бъде направено само от компютър в мрежата вътре в ЦРУ, тъй като „Сентинел“ би обезвредил всяка външна атака, без значение колко умела е тя, още в зародиш.

Първо обаче имаше още един проблем, който изискваше вниманието му. На друг екран той отвори един личен файл, започна да му прикачва поредица от данни, включително шифъра, който използваше, за да създаде вируса.

Като свърши, принтира файла, постави листата в една папка на ЦРУ и я заключи в едно чекмедже. С едно докосване на върха на пръста си изчисти екрана, изкара програмата, която търпеливо очакваше раждането си. С лека въздишка на удовлетворение натисна клавиша.

Вирусът беше активиран.

Абуд ибн Азиз, сам с вълните и с все по-мрачните си мисли, бе първият, който видя Фади да се появява от дупката, където беше стояла решетката. Бяха минали повече от три часа, откакто той и групата милиционери бяха влезли вътре. Съдейки по изражението на лицето и езика на тялото на лидера си, той разбра веднага, че не са открили Борн. Това беше много лошо за него, защото беше много лошо за Фади. После милиционерите се измъкнаха със залитане, опитвайки се да си поемат дъх.

Абуд ибн Азиз чу жаловития глас на лейтенант Кове.

— Загубих един човек при тази операция.

— Аз загубих много повече, лейтенант — озъби се Фади.

— Вашият човек не успя да задържи моя обект. Той бе убит заради своята некомпетентност — справедливо наказание, бих казал. Вместо да ми хленчите, би трябвало да се поучите от този инцидент. Вашите хора не са достатъчно твърди, съвсем не.

Преди Кове да може да отговори, Фади се завъртя на пети, закрачи по плажа към кея, на който бе привързана платноходката.

— Да тръгваме — отсече той, когато се качи на борда.

Той бе в такова лошо настроение, че около него сякаш прехвърчаха искри. В този момент беше най-опасен, както Абуд ибн Азиз знаеше по-добре от всеки, с изключение може би на Карим ал Джамил. Точно за Карим ал Джамил той трябваше да поговори сега с водача си.

Изчака, докато отплуваха, платната се опънаха. Постепенно оставиха милиционерите зад гърба си, докато платноходката се носеше през черноморската нощ на път към едно пристанище, където Абуд ибн Азиз бе уредил кола да ги закара на летището. Той седеше с Фади в предната част на лодката, далеч от двучленния екипаж. Фади му предложи храна и вода. Известно време ядяха заедно. Чуваше се само шумът на водата, която носът на лодката пореше, и случайният писък на корабна сирена, печален като плач на изгубено дете.

— Докато те нямаше, получих обезпокоително обаждане от доктор Сенарз — каза Абуд ибн Азиз. — По негово мнение доктор Вейнтроп вече е готов за финалните процедури за довършване на ядреното устройство, макар Вейнтроп да го отрича.

— Доктор Вейнтроп се бави умишлено — каза Фади.

Абуд ибн Азиз кимна.

— Така твърди доктор Сенарз и аз съм склонен да му вярвам. Той е ядрен физик, в края на краищата. Така или иначе, това няма да е първият път, когато сме си имали проблем с Вейнтроп.

Фади помисли за момент.

— Добре. Обади се на брат ти. Нека да вземе Катя Вейнтроп и да я доведе в Мирам Шах, където ще се срещнем с него. Мисля, че щом доктор Вейнтроп види какво можем да сторим на жена му, ще стане отново сговорчив.

Абуд ибн Азиз погледна многозначително часовника си.

— Последният полет е излетял преди часове. Следващият няма да е по-рано от тази вечер.

Фади седеше сковано, взорът му бе неподвижен. Отново съзнанието му се бе върнало назад във времето, когато баща му бе прострелян — Абуд ибн Азиз беше сигурен. Той чувстваше огромна вина за инцидента. Много пъти Абуд ибн Азиз се бе опитвал да посъветва своя водач и приятел да пази ума и енергията си за настоящето. Но ситуацията бе усложнена от дълбоката болка заради едно предателство, едно убийство. Майката на Фади никога не му прости смъртта на единствената си дъщеря. Майката на Абуд ибн Азиз никога не би поставила такъв ужасен товар върху него — но тя беше мюсюлманка, докато майката на Фади бе християнка. В това беше разликата. Самият той се беше срещал със Сара ибн Ашеф безброй пъти, но никога не се беше замислял за нея до онази нощ в Одеса. Фади, от друга страна, бе наполовина англичанин. Кой би могъл да проумее какво мислеше или чувстваше към сестра си, или защо?