Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Абуд ибн Азиз почувства мускулите на корема му да се стягат. Той облиза устните си и започна речта, която бе упражнявал.

— Фади, този план на Карим ал Джамил започна да ме тревожи.

Фади все още не казваше нищо, погледът му бе неподвижен. Дали въобще бе чул думите на Абуд ибн Азиз? Абуд ибн Азиз трябваше да приеме, че ги е чул.

— Първо, секретността — продължи той. — Задавам ти въпроси, ти отказваш да отговориш. Опитвам се да проверя мерките за сигурност, но ти и брат ми ми пречите. Второ, планът е изключително опасен. Ако ни попречат, цялата мрежа на „Дуджа“ ще бъде заплашена, основният ни източник на финансиране — разкрит.

— Защо ми казваш това сега? — Фади не беше помръднал, не бе свалил взора си от миналото. Говореше като призрак и Абуд ибн Азиз потрепери.

— Мисля си го от самото начало. Но сега разкрих самоличността на жената, с която Карим ал Джамил се вижда.

— Любовницата му — каза Фади. — Какво за нея?

— Баща ти си взе неверница за любовница, Фади. Тя му стана жена.

Главата на Фади се завъртя. Тъмните му очи бяха като на мангуста, втренчена в кобра.

— Отиваш твърде далеч, Абуд ибн Азиз. Сега говориш за майка ми.

Абуд ибн Азиз не можа да се сдържи и потрепери пак.

— Говоря за исляма и за християнството. Фади, приятелю, ние живеем с християнската окупация на нашите страни, която е заплаха за начина ни на живот. Това е битка, която сме обещали да водим и да спечелим. На карта е заложена нашата културна идентичност, самата ни същност. Сега Карим ал Джамил спи с неверница, хвърля семето си в нея, доверява й се, кой знае какво още. Ако това се разбере от нашите хора, би могло да събуди гняв, те биха могли да поискат смъртта й.

Лицето на Фади помръкна.

— Това, което чувам от устата ти, заплаха ли е?

— Как можа да си помислиш такова нещо? Никога не бих го направил.

Фади се изправи и застана разкрачен, коляното му опираше отстрани в парапета, погледна надолу към заместника си.

— Значи ти душиш наоколо, шпионираш брат ми. А сега ми го казваш и ме заплашваш.

— Приятелю, искам само да те защитя от влиянието на безбожницата. Аз съм наясно, макар че другите не го знаят, че този план бе измислен от Карим ал Джамил. Брат ти общува с врага. Знам, защото самият ти ме изпрати в крепостта на врага. Знам колко много изкушения и поквара предлага западната култура. От миризмата им ми се повдига. Но има други, за които това може би не е така.

— Брат ми?

— Може би, Фади. Аз самият не мога да кажа, тъй като между него и мен има непреодолима стена.

Фади вдигна заплашително юмруци.

— А, ето че истината излиза наяве. Ти недоволстваш, че си държан в неведение, макар това да е желанието на брат ми. — Накланяйки се напред, той нанесе силен удар в лицето на заместника си. — Знам за какво е всичко това. Искаш да се издигнеш над другите. Ти копнееш за знание, защото знанието е сила, а повече сила е това, към което се стремиш.

Абуд ибн Азиз, треперейки отвътре, не помръдна, не се осмели да вдигне ръка към пламналото си лице. Той знаеше твърде добре, че Фади е напълно в състояние да го изрита през борда, да го остави да се удави без ни най-малко съжаление. Той обаче бе поел по определен път. Ако не стигнеше до края, никога нямаше да си прости.

— Фади, ако ти покажа шепа пясък, какво ще видиш?

— Сега ми задаваш гатанки?

— Аз виждам света. Виждам ръката на Аллах. — Абуд ибн Азиз продължи по-бързо: — Това е арабинът в мен. Аз съм роден и израсъл в пустинята. В чистата и великолепна пустиня. Двамата с Карим ал Джамил сте родени и израсли в западен метрополис. Да, трябва да познаваш врага си, за да го разгромиш, както правилно си ми казвал. Но, Фади, отговори ми на този въпрос: какво става, когато започваш да се идентифицираш с врага си? Не е ли възможно ти да станеш врагът?

Фади се люлееше на пети и стъпала. Той бе на път да избухне окончателно.

— Осмеляваш се да намекваш…

— Нищо не намеквам, Фади. Повярвай ми. Това е въпрос на доверие, на вяра. Ако не ми се доверяваш, ако нямаш вяра в мен, отпрати ме още сега. Ще си тръгна, без да кажа нито дума повече. Но ние сме се познавали през целия ни живот. Аз дължа всичко на теб. Както ти се стремиш да защитиш Карим ал Джамил, така и моето желание е да те защитя от всички опасности, вътре и извън „Дуджа“.

— Тогава тази твоя мания те е побъркала.

— Не е изключено. — Абуд ибн Азиз седна, както бе седял преди, без да се навежда или да трепери, което сигурно би накарало Фади да го ритне във водата. — Казвам само, че самоналожената изолация на Карим ал Джамил го превърна в сила сама за себе си. Не можеш да спориш по този въпрос. Може би това е единствено в твоя полза, както и двамата смятате. Но аз мисля, че връзката ви има един сериозен недостатък. Вие се храните един от друг. Няма посредник, няма трета страна, която да осигурява баланс. — Абуд ибн Азиз рискува да се изправи на краката си, бавно и внимателно. — Нека ти дам един пример. Моля те да се запиташ дали твоите мотиви и мотивите на Карим ал Джамил са чисти? Ти знаеш отговора: не са. Те са помрачени, изопачени от натрапчивото ви желание за мъст. Казвам ти, че ти и Карим ал Джамил трябва да забравите Джейсън Борн, трябва да забравите какво е станало с баща ви. Той бе велик човек, няма съмнение. Но неговите дни са отминали. Вашите са изгрели. Такъв е животът. Да се застане на пътя му е чиста арогантност. Рискуваш да бъдеш отнесен. Бъдещето трябва да е във фокуса, не миналото. Трябва да мислиш за твоите хора сега. Ти си нашият баща, нашият защитник, нашият спасител. Без теб ние сме прах във вятъра, ние сме нищо. Ти си нашата звезда. Но само ако мотивите ти отново станат чисти.