Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Какво правите? — подозрително попита Фланаган. — Чакаме ви.

— На приятелката ви може да й е трудно да стои тук, но не и на мен. Не мога да си позволя да изляза, има твърде много неща, които искам да узная.

— Нали казахте нищо да не се пипа?

— Да не се пипа, а не да не се гледа, сержант. Освен това, ако вземете нещо, никой няма да узнае, защото само вие ще знаете, че е било тук.

Борн внезапно се отправи към гравираната ниска медна масичка, от ония, които могат да се видят на всяка крачка по пазарите на Индия и Средния изток. Тя беше поставена между две кресла, пред малката камина в кабинета. Джейсън се наведе и вдигна стъкления пепелник с жлебове, наполовина пълен с угасени, недопушени цигари. Задържа го в ръка и се обърна към Фланаган.

— Да вземем за пример този пепелник, сержант. Докоснах го и моите отпечатъци са върху него, но никой няма да разбере това, защото го взимам със себе си.

— Защо?

— Защото надушвам нещо — в буквалния смисъл, с носа си, а не с инстинкта си.

— Какво искате да кажете, по дяволите?

— Искам да кажа, че ми мирише на пури. Тази миризма се задържа много по-дълго, отколкото можете да предположите.

— Е, и?

— Ами нека си поговорим със съпругата на генерала. Нека всички си поговорим. Хайде, Фланаган, ще си играем на показване и на разкриване.

— Пищовът в джоба те прави адски смел, нали?

— Тръгвай, сержант!

Рейчъл Суейн извърна глава наляво, отметна дългата си черна прошарена коса и застана неподвижно в стола си.

— Това е крайно оскърбително — изрече тя, вперила широко отворените си обвиняващи очи в Борн.

— Точно така — кимна Джейсън в знак на съгласие. — Но пък е вярно. В този пепелник има пет угарки и на петте има следи от червило. — Джейсън седна срещу нея и сложи пепелника на малката масичка до себе си. — Били сте там, когато го е сторил, когато е лапнал дулото и е натиснал спусъка. Може би сте си мислили, че няма да го направи, че може би е просто една от истеричните му закани. Но каквото и да е, не сте казали нито дума, за да го спрете. Не ви е било необходимо. За вас и Еди това е било логично и разумно решение.

— Безсмислица !

— Ако си говорим открито, сама знаете, че не трябва да казвате това. Не можете да успеете по този начин, нито пък успяхте да ме убедите, когато заявихте, че „това е крайно оскърбително“. Този израз не ви подхожда, Рейчъл. Имитирате други хора — може би изрази на някои богати, празноглави клиенти, които една млада фризьорка от Хонолулу, преди много години, е чувала постоянно да повтарят.

— Как се осмелявате …

— Хайде, хайде, не ме разсмивайте, Рейчъл. Никога не използвайте това „Как се осмелявате?“, защото изобщо не ви върши работа. Да не би сега, с вашето носово произношение, да издадете кралска заповед да ме обезглавят?

— Оставете я на мира! — извика Фланаган и застана до госпожа Суейн. — Дори да имате онова желязо в джоба си, пак не бива да правите това. Тя е добра жена, страхотно добра жена, а всички идиоти в този град я използваха.

— Как така? Та нали е била генералска жена , любовницата на имението?

— Тя беше използвана …

— Те ми се присмиваха, винаги ми се присмиваха, господин Делта! — извика Рейчъл Суейн и стисна ръчките на стола, на който седеше. — Освен когато ме гледаха похотливо. Как би ви харесало, ако вие бяхте десертът, специалният деликатес на високопоставените хора, приключили с вечерята и питиетата?

— Не мисля, че това изобщо би ми харесало. Вероятно бих отказал.

— Аз не можах! Той ме принуждаваше да го правя !

— Никой не може да накара някого да направи такова нещо.

— О, те могат, господин Делта — възрази генералската съпруга. Наведе се напред, големите й гърди се опряха в прозрачната материя на блузата, дългата й коса закриваше част от застаряващото, но все още чувствено лице. — Представете си, че сте необразовано момиче от каменовъгления район в Западна Вирджиния, когато компаниите закриха мините и хората останаха без препитание. Просто си хващаш нещата и тръгваш където ти видят очите. Лягах с когото сваря по целия път от Аликуипа до Хаваите, но ето че отидох там и изучих занаят. Срещнах Голямото момче и се омъжих за него, но още от първия ден престанах да си правя илюзии. Особено когато се върна от Виетнам, разбирате, нали?

— Не съм сигурен, Рейчъл.

— Не трябва нищо да обясняваш! — изрева Фланаган.

— Не, всичко ще кажа, Еди! Писнало ми е от тая мръсотия, чу ли!