Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— А тази вечер ? Видях ви да спорите… и ми се стори, че сержантът му заповяда да се оттегли.

— Страшно сте прав. Норман се беше паникьосал — заради вас, заради някого, когото наричаха Кобра и който изваждаше наяве страхотиите за Сайгон отпреди двадесет години. Искаше да бъда с него, когато дойдете, и му казах, че няма да стане. Рекох му, че не съм откачил.

— Защо? Какво откачено има за един адютант да е до началника си?

— По същата причина, поради която подофицерите не ги канят в заседателните зали, където управниците измислят разни стратегии. На различни нива сме.

— Което, с други думи, означава, че има граници за онова, което ви е разрешено да знаете.

— Точно така.

— Но ти беше част от онзи Сайгон отпреди двадесет години, сержанте, един от „Медуза“ !

— Пукната пара не струва това, Делта. Само им слугувам и те се грижат за мен, но съм само слуга в униформа. Когато дойде моментът да си предам униформата, кротичко ще се пенсионирам някъде по-надалеч и ще си държа устата затворена, ако не искат да ме занесат някъде в чувал. Всичко е много ясно. Никой не е незаменим.

Борн наблюдаваше внимателно старши сержанта, докато говореше.

— Идва ми наум — каза Джейсън, — че точно сега е моментът да се уреди пенсионирането ти. Мога да сторя това, сержанте. Можеш да изчезнеш мълчаливо и без шум, заедно с всички награди, които ти се полагат за слугуването. Един предан генералски адютант с повече от тридесетгодишна служба решава да се пенсионира, след като неговият приятел и началник трагично слага край на живота си. Никой няма да ти задава въпроси… Това е моето предложение.

Фланаган отново погледна Рейчъл Суейн. Тя рязко кимна и хвърли поглед към Борн.

— Каква е гаранцията, че ще можем да си съберем нещата и да се махнем? — попита тя.

— Нямаше ли нещо за уреждане, свързано с освобождаването на сержант Фланаган от военна служба и неговата военна пенсия?

— Накарах Норман да подпише тези документи преди осемнадесет месеца — обади се адютантът. — Бях назначен за постоянно в канцеларията му в Пентагона и разквартируван в дома му. Просто трябва да попълня датата, да напиша името си и някакъв адрес за писма до поискване, който с Рейчъл вече сме го измислили.

— Това ли е всичко?

— Остава само да се обадя на няколко души и на адвоката на Норман, който ще се погрижи за всичко. После отиваме на летището.

— Изглежда сте го обмисляли много дълго — може би години…

— Как иначе! — прекъсна го генералската съпруга. — Както се казва, уредили сме си сметките.

— Но преди да подпиша тези документи и да си проведа разговорите, трябва да съм сигурен, че ще се измъкнем сухи от водата, и то веднага — добави Фланаган.

— Което означава никаква полиция, никакви журналисти и нищо общо със станалото тази вечер. Просто не сте били тук — каза Борн.

— Казахте, че това е трудна работа. Колко са големи дълговете, които имате да прибирате?

— Вие просто не сте били там — тихо и бавно повтори Борн, загледан в стъкления пепелник с изцапаните от червило угарки, поставен на масата до него. После вдигна отново поглед към генералския адютант. — Нищо не сте пипали тук. Няма никакви следи, които да ви свързват със самоубийството… Наистина ли сте готови да заминете след няколко часа?

— Дори и след тридесет минути, Делта — обади се Рейчъл.

— Но все пак двамата сте живели тук …

— Не искаме нищо от този живот, освен това, което е на гърба ни — изрече твърдо Фланаган.

— Това имение е ваше, нали, госпожо Суейн?

— Ами! Прехвърлено е на името на някаква фондация, попитайте адвоката. Той ще ми изпрати това, което ще наследя, ако изобщо получа нещо. Ние искаме да се махнем оттук и толкова.

Джейсън гледаше ту единия, ту другия — каква странна двойка…

— Нищо не ви спира.

— Откъде можем да сме сигурни ? — пристъпи Фланаган.

— Ще трябва да ми се доверите. Каква алтернатива имате? Да речем, че останете тук. Независимо какво ще направите с него, резултатът ще е един и същ — той няма да отиде в Арлингтън нито утре, нито вдругиден. Рано или късно някой ще дойде да го потърси. Ще има въпроси, обиск, разследване и е ясно като бял ден, че медиите ще прелеят от догадки. Много скоро ще надушат „връзката ви“!

Старши сержантът и приятелката му се спогледаха.

— Той е прав, Еди — съгласи се тя. — С него все пак имаме някаква възможност, а без него — не.

— Прекалено лесно ми се струва — заяви Фланаган. — Как ще се справите с всичко?