Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Внимавай какво говориш!

— Работата е там, господин Делта, че аз не знам нищо. Но мога да предположа някои работи, разбирате ли какво искам да кажа?

— Стига, Рейчъл! — изкрещя адютантът на мъртвия генерал.

— Майната ти, Еди! Май не схващаш много бързо. Този господин Делта може да се окаже нашето спасение… За да се върнем на островите, права ли съм?

— Абсолютно, госпожа Суейн.

— Вероятно знаете какво е това място…

— Млъквай! — изкрещя Фланаган и тромаво се заклати напред. Спря го внезапният, оглушителен изстрел от пистолета на Борн. Куршумът се заби в пода между краката на сержанта.

Жената изпищя. Когато млъкна, Джейсън продължи:

— Какво е това място, госпожо Суейн?

— Престани! — прекъсна го отново старши сержантът, но този път не изкрещя, а изрече молба, настоятелна мъжка молба. Отправи поглед към генералската съпруга, а след това отново към Борн. — Чуйте, Борн или Делта, или който и да сте, Рейчъл е права. Вие можете да се окажете нашето спасение — нищо не ни задържа тук. Какво предлагате?

— Зависи какво ще получа.

— Да речем, че ви кажем всичко за това място… И че ви кажа къде можете да откриете много повече. Можете ли да ни помогнете да се измъкнем оттук и да се върнем на тихоокеанските острови, без имената и физиономиите ни да се отпечатат във всички вестници?

— Много трудна задача, сержанте.

— Но тя не го е убила ! Ние не сме го убили. И вие го казахте.

— Съгласен съм, но пет пари не давам дали сте го направили или не, дали сте виновни или не. За мен други неща са от значение.

— Като например да се заемете с някои стари другари или нещо такова?

— Така е, имат дългове към мен.

— Все още не мога да си представя, че вие…

— Не е и необходимо.

— Вие сте мъртъв! — избухна обърканият Фланаган. Думите се лееха от устата му. — Делта Едно от контрабандистите беше Борн , а Борн беше мъртъв и Лангли го доказа пред нас! Но вие сте жив…

— Бях пленен , сержанте. Това е всичко, което трябва да знаеш. Това и още нещо — че работя сам. Имам някои дългове, които трябва да събера, но съм съвсем сам. Трябва ми информация, и то веднага!

Фланаган поклати изумено глава.

— Ами… да допуснем, че мога да ви помогна — поде той неуверено, — и то по-добре от всеки друг. Изпълнявах специални задачи и знаех някои неща — неща, които обикновено не се поверяват на хора като мен.

— Това ми звучи като изнудване, сержанте. Какви бяха специалните ви задачи?

— Бавачка. Преди две години Норман започна да се скапва. Държах го изкъсо, а когато това не ми се удаваше, трябваше да се обадя на един номер в Ню Йорк, който ми бяха дали.

— И този номер е част от помощта, която можеш да ми окажеш.

— Да, а също и няколко номера на коли, които записах за всеки случай.

— В случай че някой реши, че не се нуждае повече от баваческите ви услуги — допълни Борн.

— Нещо такова. Онези тъпаци никога не са ни харесвали. Норман не го разбираше, но аз — да.

— Нас? Теб, Рейчъл и Суейн?

— Нас, униформените . Мръщеха цивилните си носове и ни гледаха отвисоко, като че ли бяхме измет, която им е необходима, а ние наистина им бяхме необходими. Имаха нужда от Норман. Гледаха го с презрение, но им беше необходим.

„Войничетата не могат да я използват пълноценно.“ Алберт Армбрустър, председател на Федералната комисия по търговията. Цивилните наследници на „Медуза“.

— Когато каза, че си записал онези номера на коли, предположих, че не сте участвали в срещите, които са се провеждали и все още се провеждат, при това доста редовно. Искам да кажа, че не сте били сред гостите и не сте се виждали с тях.

— Да не сте луд ? — изписка Рейчъл Суейн, като по този начин отговори недвусмислено на въпроса на Джейсън. — Когато имаше истинска среща, а не някоя от скапаните пиянски вечери, Норм ми нареждаше да си стоя в стаята или, ако искам, да ходя при Еди да гледам телевизия. Еди не можеше да мръдне от хижата. Не бяхме достойни за неговите шикозни тъпи приятелчета! Години наред все така… Той ни събра, както ви казах.

— Започвам да разбирам — или поне така си мисля. Но ти имаш номерата, сержанте. Как успя да ги запишеш? Подразбирам, че не са ви разрешавали да излизате.

— Охраната ги записваше, не аз. Нарекох това секретна процедура за сигурност. Никой не я оспори.

— Разбирам. Каза, че преди няколко години Суейн започнал да се скапва. Как?

— Ами като тази вечер. Когато станеше нещо напечено, той се вцепеняваше и не искаше да взима решения. Дори и да му намирисваше на „Медуза“, предпочиташе да си зарови главата в пясъка и да чака, докато всичко отмине.