Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Застана до прозореца и надникна вътре, опрял лице до стъклото. Грамадният дебел старши сержант седеше в кожено кресло и беше вдигнал краката си на дивана. Гледаше телевизия. Ако се съдеше по звуците, които проникваха през прозореца, и особено по бързия креслив глас на говорителя, помощникът на генерала гледаше бейзболен мач. Джейсън огледа стаята. Изобилие от кафяви и червени цветове, тъмни мебели, карирани пердета — всичко беше удобно и солидно като в селска хижа. Никъде обаче не се виждаха оръжия — нито задължителната стенна карабина, окачена над камината, нито генералски автоматичен пистолет, калибър 45, висящ от колана на сержанта или поставен на масата до стола му. Помощникът изобщо не се безпокоеше за непосредствената си безопасност, но защо ли му и трябваше? Имението на генерал Суейн беше надеждно укрепено — ограда, врати, патрули и обучени кучета. Борн се взираше през стъклото в едрото лице с широка челюст на старши сержанта. Какви тайни пазеше тази голяма глава? Щеше да разбере. Делта Едно от „Медуза“ щеше да открие това, дори да трябваше да разцепи този череп. Джейсън се отдръпна от прозореца и заобиколи хижата, за да отиде до предната врата. Почука два пъти с лявата ръка. В дясната стискаше нерегистрирания автоматичен пистолет, който му даде Александър Конклин, царят на тайните операции.

— Отворено е , Рейчъл! — долетя груб глас.

Борн натисна дръжката и бутна вратата. Тя бавно се завъртя на пантите и се опря в стената. Борн влезе.

— Господи! — извика старши сержантът и смъкна крака от дивана. — Ти!… Ти си проклет призрак ! Ти си мъртъв !

— Кажи го пак — каза Делта. — Името ти беше Фланаган, нали? Сега се сетих.

— Мъртъв си! — крещеше помощникът на генерала. Очите му се бяха изцъклили от ужас. — Ти си го получил в Хонконг! Убиха те в Хонконг преди четири… не, преди пет години !

— Ти водеше сметките…

— Ние знаем… аз знам!

— Тогава имаш връзки, където трябва.

— Ти си Борн!

— Очевидно оживял.

— Не вярвам !

— Повярвай, Фланаган. Сега ще си поговорим за „нас“ и за „Медуза“, за да сме по-точни.

— Ти си онзи… когото Суейн нарича Кобра!

— Кобрата е змия, нали?

— Не разбирам …

— Не е лесно.

— Ти си един от нас!

— Бях. Отрязаха ме. Но допълзях обратно, както виждаш. Сержантът панически погледна към вратата, после към прозорците.

— Как влезе? Къде са пазачите? Ами кучетата ? Господи! Те къде са?

— Кучетата спят в колибите си, а на пазачите дадох една нощ отпуска.

— Дал си им… какво? А кучетата?

— Убедихме ги да си починат. — Пазачите? Тия мърльовци?!

— Тях придумах да си тръгнат. Те са още по-объркани.

— Какво си направил… Какво смяташ да правиш сега?

— Мисля, че ти казах вече. Дойдох да си поговорим, сержант Фланаган. Искам да се заема с някои от старите ти другари.

Изплашеният мъж се дръпна непохватно от стола.

— Ти си маниакът, когото наричаха Делта, преди да се отделиш и да започнеш собствен бизнес! — прошепна той. — Има снимка — лежиш проснат на пътя, ризата ти цялата в кървави петна от куршумите, очите — широко отворени, от раните на челото и гърдите ти още тече кръв… Попитаха ме кой си и аз отвърнах: „Това е Делта. Делта Едно от контрабандистите“ а те ми казаха: „Не, това е Джейсън Борн, наемният убиец“ и аз им заявих: „Тогава той е един и същи човек, защото това е Делта и аз го познавам “. Те ми благодариха и ми наредиха да се връщам при другите.

— Кои са тези „те“?

— Ами едни хора от Лангли. Този, с когото говорех, куцаше и беше с бастун.

— А „другите“ — тези, при които е трябвало да се върнеш?

— Двадесет и пет — тридесет човека от старата сайгонска група.

— Военен окръг Сайгон ли?

— Да.

— Хора, които работеха с нашата група, с контрабандистите?

— Най-вече.

— Кога беше това?

— За Бога, казах ти! — изрева ужасеният мъж. — Преди четири или пет години! Видях снимката — ти беше мъртъв !

— Видял си само една снимка — спокойно го прекъсна Борн, като не сваляше поглед от старши сержанта. — Имаш прекрасна памет.

— Ти опря пистолет в главата ми. Тридесет и три години служба, две войни и дванадесет бойни похода — но никой не беше постъпвал така с мен — освен теб… Да, имам добра памет.

— Мисля, че те разбирам.

— А аз не ! Нищичко не разбирам! Ти беше мъртъв!

— Ти го каза. Но не и аз, нали? А може би да. Може би това е кошмарът, който те е навестявал в течение на двадесет години измама.