Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Наистина съм само охрана! — прекъсна го уплашеният човек.

— Защо тогава си казал така на Барби Джо? Че един ден ще дойдат хора да питат за разни неща.

— Ами, не съм сигурен… Просто тук стават такива щури работи, нали знаете?

— Не, не знам. Какви например?

— Ами например онзи креслив фукльо, генералът. Голяма клечка е, нали? Има разни коли на Пентагона и шофьори, и дори хеликоптери, когато си поиска, нали така? Мястото си е негово, нали така?

— Е, и?

— Ами онзи голям ирландец, сержантът — гадният му старши сержант — той така му се кара, като че ли генералът се напикава в гащите, ако разбирате какво искам да кажа. А пък оная цицореста мадама, жена му, не стига, че си има вземане-даване с оная „мечка“, ами не й пука, че ще се разчуе. И това ако не е щура работа.

— Домашни бъркотии, доколкото разбирам, но те са само техен проблем. Защо биха дошли тук хора, за да задават въпроси?

— Защото ти си тук, човече? Щото си мислил, че ще има някаква среща, нали?

— Каква среща?

— От ония, дето идват шикозни лимузини с шофьорите и с големите клечки. Само че не си избрал такава вечер. Кучетата са пуснати, а пък като има среща, никога не ги пускат.

Борн замълча, после се приближи до пазача.

— Ще си продължим разговора в колата — каза заповеднически той. — Ще се свия в краката ти, а ти ще изпълняваш точно това, което ти наредя.

— Обеща ми, че ще се махна оттук!

— Можеш и ще го сториш. И ти, и твоят приятел, с когото правите обиколките. Онези врати там имат ли сигнална инсталация?

— Не и когато кучетата са пуснати. Ако тези псета видят нещо на пътя и скочат, ще я задействат.

— Къде е таблото за тази инсталация?

— Две са. Едното е в къщичката на сержанта, а другото — в преддверието на големия дом. Можете да я изключите, докато вратите са затворени.

— Хайде да тръгваме.

— Къде отиваме?

— Искам да видя всички кучета в имението.

Двадесет и една минути по-късно останалите пет кучета бяха упоени и пренесени до къщичките им. Борн отключи входната врата и пусна двамата пазачи. На всеки даде по триста долара.

— Това е компенсация за евентуалните загуби — каза им той.

— Ей, ами колата ми? — попита вторият пазач. — Не е кой знае какво, но ме вози насам-натам. Аз и Уили ще си идем с нея.

— Ключовете у тебе ли са?

— Да, в джоба ми. Паркирана е зад кучешките къщички.

— Вземете я утре.

— Защо не сега?

— Ще вдигнете много шум, а шефовете ми ще дойдат всеки момент. Най-добре е да не ви виждат, уверявам ви.

— Мамка му! Какво ти казах на теб, Джим Боб? Същото, каквото и на Барби Джо. Туй място е странно, човече!

— Триста долара не са нищо странно, Уили. Хайде да тръгваме на „стоп“. Още не е късно и някои от момчетата ще са но пътя… Хей, господине, кой ще се грижи за псетата, когато се събудят? Трябва да ги разходят и да ги нахранят преди сутрешната смяна, а те ще направят на парчета всеки непознат, който се доближи до тях.

— Ами старшият сержант на Суейн? Той може да се оправи с тях, нали?

— Те много не го обичат — рече пазачът на име Уили, — но му се подчиняват. По-добре се разбират с генералшата, копелетата проклети.

— Ами генералът?

— Умира от шубе, като ги види — отвърна Джим Боб.

— Благодаря ви за информацията. А сега тръгвайте и повървете по пътя, преди да стопирате. Шефовете ми идват от противоположната посока.

— Да знаете, че туй е най-шантавата нощ, която ми е идвала до главата, мамка му — поде вторият пазач, като се взираше в Джейсън. — Вмъкваш се тук като смахнат терорист, но говориш и действаш като страхотен офицер от армията. Говориш само за шефовете си, упояваш кутретата и ни плащаш по триста долара, за да се чупим оттук. Нищо не загрявам.

— Не ти и трябва. От друга страна, ако бях терорист, сигурно щяхте вече да сте мъртви, нали така?

— Той е прав, Джим Боб. Хайде да се махаме оттук!

— Кажете истината на всички, които ви запитат какво се е случило тази нощ. Освен това можете да добавите, че кодовото име е Кобра.

— Божичко! — изкряска Уили и двамата мъже хукнаха към пътя.

Борн залости вратата и се върна до патрулната кола. Сигурен беше, че каквото и да се случи през следващите часове, едно от пипалата на „Медуза“ бе хвърлено в смут и тревога. Щяха трескаво да търсят отговор на безброй въпроси — но нямаше да ги намерят. Всичко щеше да остане загадка.

Борн се качи в колата и потегли към дървената къщичка в края на покрития с чакъл път, който се отклоняваше от безупречно извитата алея.