Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Il est isi, mon capitaine 1 1 Той е тук, капитане, (фр.) — Б. пр. — съобщи стюардът на старшия пилот, който посрещна двамата пътници на входа на самолета.

Капитанът се пресегна, взе лявата ръка на жената и я докосна с устни, после се изправи изпънат и поздрави тържествено побелелия възрастен мъж с малък медал на славата от Легиона върху ревера.

— За нас е чест, мосю — каза капитанът. — Самолетът е под мое командване, но вие сте мой командир. — Двамата се ръкуваха и пилотът продължи. — Ако има нещо, което екипажът и аз можем да направим, за да бъде полетът по удобен за вас, не се колебайте да ни кажете, мосю.

— Много сте любезен.

— Безкрайно сме ви задължени — както всички ние, така и цяла Франция.

— Всъщност, това не е нищо особено…

— Да бъдете обявен лично от Великия Шарл за истински герой от съпротивата едва ли е нищо. Възрастта не може да помрачи такава слава. — Капитанът щракна с пръсти към трите стюардеси във все още празната първа класа. — Бързо госпожици! Подгответе всичко за храбрия войник на Франция и неговата дама.

Така убиецът с много псевдоними бе съпроводен до широката преграда отляво, където жена му бе прехвърлена внимателно от количката на седалката до пътеката. Самият той седна до прозореца. Подносите пред тях бяха вдигнати и в тяхна чест бе донесена бутилка охладено вино „Кристал“. Капитанът вдигна първата чаша с тост за двойката. Той се върна в командната кабина, а възрастната жена смигна лукаво и весело на мъжа до нея. Не след дълго пътниците започнаха да се качват на самолета, като много от тях поглеждаха одобрително към възрастната двойка на предната редица, тъй като из фоайето на „Ер Франс“ бяха плъзнали слухове. Един голям герой… Великият Шарл лично… Задържал в Алпите шестстотин шваби, дали не бяха хиляда?

Когато огромният реактивен самолет се понесе по пистата и се откъсна тежко от земята, старият „герой на Франция“ чиито единствени геройства от съпротивата, които можеше да си припомни, бяха кражби, оцеляване на всяка цена, побоища над жена му и укриване както от армията, така и от службите по труда, бръкна в джоба си и извади документите. Паспортът бе с негова снимка, поставена както си му е редът, но това бе единственото, което му беше познато. Останалото — име, дата и място на раждане, професия — бе неизвестно за него, както и прикрепеният списък с отличия. А те бяха страхотни . Беше съвсем наясно с ролята си, но трябваше да изучи тези „факти“ за да може, в случай че някой ги упомене, поне да кимне скромно. Бяха го уверили, че лицето, притежавало името и заслугите, няма живи роднини, само неколцина приятели и е изчезнало от апартамента си в Марсилия, както се предполага, на околосветско пътешествие, от което по всяка вероятност няма да се върне.

Куриерът на Чакала погледна името — трябваше да го запомни и да откликва, когато бъде произнасяно. Нямаше да му бъде трудно, тъй като бе често срещано. И така, той го заповтаря тихо наум отново и отново.

Жан Пиер Фонтен, Жан Пиер Фонтен, Жан Пиер Фонтен…

Някакъв звук! Остър, стържещ. Той беше необичаен, различен от глухите шумове нощем в хотела. Борн сграбчи пистолета до възглавницата, претърколи се и стана от леглото. Подпря се на стената. Ето, отново! Единично, силно почукване по вратата на спалнята. Джейсън тръсна глава и се опита да си спомни… Алекс? Ще почукам веднъж. Борн се втурна сънен към вратата и допря ухо до нея.

— Да?

— Отвори тази проклета порта, преди някой да ме е видял! — дочу се от коридора неясният глас на Конклин.

Джейсън отвори и бившият полеви офицер изкуцука бързо в стаята, влачейки бастуна си, като че ли го ненавиждаше. — Момче, изгубил си тренинг! — възкликна той и седна на леглото. — Чуках поне няколко минути!

— Не съм те чул!

— Делта щеше да ме чуе. Джейсън Борн също. Но Дейвид Уеб не ме чу.

— Дай ми още един ден и няма да има и следа от Дейвид Уеб.

— Приказки. Вместо тях искам просто да си по-добър.

— Тогава да спрем да приказваме и ми обясни защо си тук.

— Когато за последен път погледнах часовника си, беше три и двадесет. Тогава срещнах Касет на пътя. Трябваше да се промъкна през някаква горичка и да се прехвърля през проклетата ограда…

— Какво?

— Добре ме чу — ограда. Опитай се да го направиш, ако единият ти крак е циментиран… Знаеш ли, веднъж в средното училище спечелих бягането на петдесет ярда.

— Остави личните отклонения. Какво се случи?