Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Старецът тръгна по централната пътека, като с дясната ръка се хващаше за облегалките на пейките, а с лявата опипа ръба на широката си яка. После я плъзна към вратовръзката си, за да се увери, че възелът не се е разместил. Жена му бе толкова отпаднала, че едва можа да върже проклетия възел, но, както и преди, беше настояла да го донагласи, преди да тръгне на работа. Беше го издокарала и онази нощ преди четиридесет години, когато отиде в пълния с проститутки щаб на оберфюрера на Рю Сен Лазар. Чантата, която остави там, вдигна във въздуха половината здание. Двадесет години след това, в един зимен следобед, съпругата му се беше измъчила в старанията си да стесни скъпото палто, което беше откраднал, та да легне добре на раменете му, преди да поеме, за да обере „Гранд Банк Луи IX“ на „Мадьолен“. Банката беше управлявана от един образован, но самозабравил се член на Съпротивата, който му беше отказал заем. Това бяха добри времена, последвани от лоши дни и лошо здраве, довело до още по-лоши дни, всъщност — до мизерия. Докато не се появи един човек — странен човек със странно прозвище, който му предложи още по-странен писмен договор. Уважението се върна под формата на достатъчно пари за хубава храна и вино, за дрехи, които му стояха добре. Парите помогнаха жена му да изглежда отново хубава и, което бе най-важното — стигаха за докторите, които се грижеха тя да се чувства по-добре. Ризата и костюмът, които носеше днес, бяха изровени от килера. В много отношения с жена му бяха като актьори от пътуваща провинциална трупа. Имаха костюми за различните си роли. Това беше тяхната работа… Днес той беше тук пак по работа. За него тази сутрин, изпълнена със звъна на камбаните за молитва, беше делова.

Старецът преви несръчно коляно пред светия кръст, после седна, свел глава, на първата седалка на шестия ред от олтара, с очи на часовника си. Имаше не повече от двадесетина посетители, пръснати из църквата. Повечето от тях се молеха, останалите гледаха унесено огромното златно разпятие на олтара. Но явно сред тях не беше човекът, който му трябваше. Тогава забеляза лицето, което търсеше и разбра, че всичко върви по график. По лявата пътека тръгна свещеник в черни дрехи и изчезна зад тъмночервените завеси.

Старецът погледна отново часовника си. Всичко вървеше в синхрон. Това беше начинът на действие на Монсеньора — начинът на Чакала. Възрастният куриер стана несигурно от пейката и тръгна с несигурна стъпка към втората изповедалня отляво. Придърпа завесата и влезе вътре.

— Ангелус Домини — прошепна той, повтаряйки коленичил думите, които бе изговарял няколкостотин пъти през последните петнадесет години.

— Ангелус Домини, чадо Божие — отвърна невидимата фигура зад черната решетка. Благословията бе съпроводена от ниска кашлица. — Щастливи ли са дните ти?

— Направени са щастливи от един непознат приятел.

— Какво каза лекарят за жена ти?

— Неща, които не иска да разкрие пред нея. Изглежда, че въпреки разликата във възрастта, аз ще я надживея. Болестта, която я съсипва, се разпространява.

— Съчувствам ти. Колко й остава?

— Месец, най-много два. Скоро ще бъде прикована към леглото… И договорът между нас ще стане невалиден.

— Защо?

— Вие вече няма да имате задължения към мен и аз ви разбирам. Бяхте добър с нас, успях да спестя нещо, а потребностите ми са малки. Честно казано, като знам какво ме очаква, почвам да се чувствам ужасно уморен…

— Ти, противен неблагодарник ! — прошепна гласът зад решетката. — След всичко, което направих за теб, което ти обещах!

— Моля?

— Би ли умрял за мен?

— Разбира се, такъв е договорът ни.

— Налага се да живееш заради мен!

— Ако това е вашето желание, аз, естествено, ще го изпълня. Само исках да знаете, че скоро няма вече да ви тежа. Лесно ще ме замените.

— Да не си си позволил такива мисли! — Гневът се превърна в глуха кашлица. Кашлица, която като че ли потвърждаваше слуховете, пръснали се из тъмните улици на Париж. Чакала беше болен, може би смъртно.

— Вие сте нашият живот и ние ви уважаваме. Как бих могъл да си позволя неподчинение?

— Току-що го направи… Въпреки това имам задача за теб, която ще направи края на жена ти по-лесен и за двама ви. Ще заминете заедно на почивка на едно от най-красивите кътчета на света. Парите и документите ще вземеш от обичайното място.

— Къде отиваме, ако може да попитам?

— На карибския остров Монсера. Инструкциите ще получиш на летище „Блакбърн“. Трябва да ги изпълняваш стриктно.