Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Борн плесна яростно с ръце. Гледаше намръщен разпилените разпечатки пред себе си и усещаше как в челюстите му пулсира нерв. След секунди го обхвана внезапно безразличие. Отпусна се на дивана и заговори също толкова тихо.

— Добре. Ще го имаш и то бързо.

— Как?

— Чрез мен. Ще ти го подсигуря. Ще ми трябват имена, адреси, графици и методи за безопасност, любими ресторанти и лоши навици, ако са известни. Кажи на твоите момчета да тръгват на работа. Още тази нощ. И ако трябва — всички до един.

— Какво, по дяволите, ще правиш ! — изкрещя Конклин. — Ще атакуваш къщите им? Ще забиеш дебели игли в задниците им, така ли?

— Не бях помислил за последното — отвърна Джейсън с изопната усмивка. — Наистина имаш страхотно въображение.

— Ти си безумец !… Съжалявам, не исках да кажа това…

— Нека ти кажа едно нещо, Алекс. Може не всичките ми спомени да са на мястото си, но начинът на мислене и действие, сформиран от теб и „Тредстоун“, си е изцяло на място. Доказах го в Хонконг, Бейджинг и Макао, ще го докажа и този път. Трябва . А сега, дай ми информацията. Ти спомена няколко души, които трябвало да бъдат тук, във Вашингтон. Хора, които осигуряват припаси за Пентагона, снабдители…

— Доставчици — поправи го Конклин. — С доста по-широк обхват. Става въпрос за един генерал на име Суейн. После е Армбрустър, шеф на Федералната търговска комисия, и след него е Бъртън…

— Председател на Обединеното командване — довърши вместо него Борн. — Адмирал Джак Бъртън, командир на Шести флот.

— Доскоро страшилището на Южното китайско море, а сега най-висш сред висшите офицери.

— Повтарям — каза Джейсън. — Кажи на твоите момчета да тръгват на работа. Питър Холанд ще ти осигури всичко, от което имаш нужда. Намери всякакви данни, които съществуват за тях.

— Не мога.

— Какво?

— Мога да взема досиетата на тримата филаделфийци, защото те са непосредствена част от проекта „Мейфлауър“ всъщност, свързани са с Чакала. Но не мога да се докосна до тези на нашите пет — поне за сега, наследници на „Медуза“.

— За Бога, защо ? Трябва да го направиш, не можем да губим повече време.

— Времето няма да означава нищо, ако и двамата бъдем убити. Това не би помогнало на Мари и децата.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За причината, поради която закъснях. Поради която не исках да ти се обадя от Вирджиния и пак поради която помолих Чарлс Касет да ме вземе от онази недвижима собственост във Виена и докато той не пристигна, не бях сигурен дали ще изляза жив от там.

— Назови я!

— Е, добре… Не бях казал никому нищо за акцията ни, свързана с бившите членове на „Медуза“ — за нея знаехме само ти и аз, никой друг.

— Затова се зачудих днес следобед, разговаряйки с теб първия път. Ти беше потаен — твърде потаен, като се има предвид къде се намираш и оборудването, което използваш.

— Стаите и оборудването се оказаха чисти. По-късно Касет ми каза, че в Управлението не искат да се правят никакви записи на каквото и да било, което става там и това е най-добрата гаранция, която може да се иска.

— Тогава в какво е проблемът? Защо спираш работата?

— Защото трябва да се досетя кой е другият адмирал, преди да навляза по-дълбоко в територията на „Медуза“. Аткинсън, нашият безукорен посланик в Кралския двор в Лондон, беше много ясен. В паниката си той свали маските на Бъртън и Тигартън в Брюксел.

— Е, и?

— Каза, че Тигартън щял да се справи с Управлението, ако нещо излезе наяве. Защото бил много близък с най-високо място в Лангли.

— „Най-високо място“ е вашингтонски евфемизъм за най-голяма секретност, а когато става въпрос за Лангли, то това е директорът на Централното разузнаване… Или Питър Холанд.

— Ти ми каза тази сутрин, че за него не би представлявало проблем да съсипе всеки член на „Медуза“.

— Човек може да каже каквото иска. Но дали ще го направи.

От другата страна на Атлантика, в старото парижко предградие Ноли-сюр-Сен, един стар човек в тъмен износен костюм вървеше с мъка по циментовата пътека към входа на катедралата от шестнадесети век, известна като църква на Светото причастие. Камбаните на кулата й забиха за първа молитва. Човекът се спря на утринното слънце, прекръсти се и прошепна на небето: „Angelus domini nuntiavit Mariae.“ C дясната си ръка прати въздушна целувка на барелефното разпятие на сводестия вход и продължи нагоре по стъпалата към огромните врати на катедралата. Усети, че двамата свещеници, облечени в раса, го изгледаха с неприязън. „Извинете, че загрозявам богатата ви енория, дебелогъзи сноби такива — помисли си той, запали свещ и я постави на мястото за молитва, — но Христос е показал ясно, че предпочита мен пред вас.“