Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Разбира се… И ако може да попитам още веднъж — каква е моята задача?

— Да откриеш и установиш близки отношения с една жена и две деца.

— А след това?

— Да ги убиеш.

Брендън Префонтен — бивш федерален съдия на първи окръжен съд на Масачузетс, излезе от Пета бостънска банка с петнадесет хиляди долара в джоба си. Преживяването бе опиянително за човек, водил бедно съществуване през последните тридесет години. След излизането му от затвора рядко бе разполагал с повече от петдесет долара. Това бе незабравим ден.

Дори нещо повече. Беше и много обезпокоителен, защото никога не бе помислял, че Рандълф Гейтс би му дал количеството пари, което бе поискал. Гейтс бе направил огромна грешка, тъй като щом се бе съгласил с искането, беше разкрил и сериозността на усилията, които полага. Бе преминал от безскрупулна, макар и не фатална алчност, към нещо, което потенциално можеше да се окаже доста съсипващо. Префонтен нямаше никаква представа кои бяха жената и децата или каква беше тяхната връзка с лорд Рандълф Гейтс, но които и да бяха те, и каквато и да бе тази връзка, Данди Ранди не вещаеше нищо добро за тях.

Един недостижим Зевс от правните среди не би платил такава невероятна сума на лишената от адвокатски права, дискредитирана, алкохолизирала се отрепка Брендън Патрик Пиер Префонтен само заради ангелската му душа. По-скоро неговата душа беше сред учениците на Луцифер. Той можеше да се окаже изгоден за отрепката, ако тя се опита да научи нещичко. Именно досадникът бе заявил, че оскъдната информация е опасно нещо — често повече в очите на зрителя, отколкото на нейния притежател, защото е представена така, че изглежда многократно повече. Петнадесетте хиляди днес могат утре спокойно да станат петдесет, ако отрепката отиде на остров Монсера и започне да задава въпроси.

„Освен това — помисли си съдията, като ирландецът в него се ухили, а французинът леко се разбунтува, — от години не съм ходил на почивка.“ Мили Боже, за него бе достатъчно да успее да съхрани целостта на душата и тялото. Кой можеше да помисли за незаконното прекратяване на дейността на един мошеник?

И така, Брендън Патрик Пиер Префонтен спря едно такси, което не бе правил трезвен поне десет години и каза на озадачения шофьор да го откара до магазина за дрехи „Луис“.

— Имаш ли мангизи, старче.

— Повече отколкото са необходими, за да те подстрижат и да изчистят акнето от пубертетското ти лице, млади приятелю. Карай, Бен Гун. Бързам.

Дрехите бяха конфекция, но това беше скъпа конфекция и след като беше показал пачка стодоларови банкноти, продавачката с мораво червило стана изключително отзивчива. Скоро един средно голям куфар от лакирана кожа вмести закупеното всекидневно облекло и Префонтен заряза износените си костюм, риза и дрехи. За един час той заприлича на човека, когото не бе виждал от години: Уважаемият Брендън П. Префонтен. (Винаги бе изпускал второто П., което заместваше Пиер, по очевидни причини.)

Друго такси го отведе в мебелираната му къща в „Джъмейка Плейнз“ откъдето взе няколко по-съществени неща, включително паспорта си. Него поддържаше винаги в ред, в случай че се наложи бързо да напусне страната. Таксито го откара на летище „Лоуган“. Шофьорът съвсем не бе обезпокоен дали може да му плати. „Дрехите никога не правят човека — помисли Брендън, — но определено помагат, когато си имаш работа с дребни мнителни чиновници.“ От информацията на летището разбра, че три самолета, излитащи от Бостън, кацат на остров Монсера. Купи си билет за първия полет. Естествено, Брендън Патрик Пиер Префонтен пътуваше в първа класа.

Стюардът на „Ер Франс“ избута бавно инвалидната количка по наклонената пътека в самолета „Боинг 747“ на парижкото летище „Орли“. Немощната жена на стола бе възрастна и с прекалено силен грим, като ружът бе повече от необходимото. Носеше огромна шапка от пера на какаду. Би изглеждала смешно, ако не бяха огромните й очи под бретона от прошарена коса, недобре боядисана в червено — очи живи, знаещи и пълни със смях. „Няма значение, mes amis , той ме харесва така и това е всичко, което има значение. Хич не ми пука за вашето мнение.“ Той беше стар човек и пристъпваше внимателно до нея, като от време на време я докосваше по рамото. Може би в израз на обич, а вероятно и за да се облегне. Но в допира имаше много нежност. Ако човек се вгледаше, щеше да забележи сълзите, които от време на време се стичаха от очите му, но той веднага ги избърсваше, за да не бъдат забелязани от нея.