Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Мари остави чашата с кафе на масата.

— Спокойно. — Сен Жак се пресегна и потупа ръката й. — Конклин знае какво върши. Дейвид ми каза, че Алекс е бил най-добрият „полеви агент“, работил някога за американците.

— Ти не разбираш, Джони! — изкрещя Мари, като се опитваше да овладее гласа и чувствата си, но очите й оставаха неподвластни на този опит. — Не го е казал Дейвид, защото Дейвид Уеб не го е знаел никога! Това е бил Джейсън Борн и той се върна отново!… Леденостуденото чудовище, създадено от тях, се всели в Дейвид. Нямаш представа за това. За онзи поглед на разфокусираните му очи, които виждат невидими от мен неща. Или за тона на гласа — тих, смразяващ глас, който не познавам. Като че ли изведнъж се оказвам с някой непознат.

Сен Жак вдигна ръка и я накара да спре.

— Недей — каза й тихо той.

— Да не би децата? Джейми?… — Тя се огледа като обезумяла.

— Не, заради теб. Какво очакваш, че трябва да направи Дейвид? Да се свие в някоя ваза от династията Уинг или Минг и да се преструва, че няма никаква опасност за съпругата и децата му? Дали това ви харесва или не, мили дами, ние мъжете все още смятаме, че е наше задължение да пропъждаме големите зверове от пещерата.

— Откога малкият ми брат е станал такъв философ? — попита Мари, като гледаше изучаващо лицето на Джон Сен Жак.

— Това не е никаква философия, а нещо, което просто го знам. И така е с повечето мъже — моите извинения на феминистките.

— Не се извинявай. Повечето от нас знаят, че няма друг начин. Ще повярваш ли, че твоята по-възрастна и много учена сестра, която в Отава бе доста отговорен човек в областта на икономиката, все още пищи като луда, когато види мишка в кухнята и изпада в паника, ако това е плъх?

— Интелигентните жени са много по-искрени.

— Приемам това, което казваш, Джони, но ти не ме разбираш. Дейвид бе толкова добре през последните пет години и ставаше все по-добре с всеки изминал месец. Той никога няма да се излекува напълно — всичко го знаем. Бил е ранен твърде лошо, но бесовете — неговите лични бесове, бяха почти изчезнали. Самотните разходки из гората, след които се връщаше с разбити ръце от ударите по дънерите на дърветата; тихите, сподавяни сълзи късно вечер в кабинета, когато не можеше да си спомни какъв е бил или какво е направил и си мислеше най-лошите неща за себе си — всичко това си беше отишло, Джони! И в живота ни грееше слънце — разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, разбирам те — отвърна тъжно братът.

— Това, което става сега, може да ги върне и именно то ме плаши!

— Тогава нека се надяваме, че всичко ще свърши бързо.

Мари замълча и отново изгледа брат си.

— Почакай, братко, познавам те твърде добре. Опитваш се да приключиш въпроса.

— Да, така е…

— Ти и Дейвид — никога не можах да го разбера. Имаме двама по-големи братя — толкова стабилни, толкова добри във всичко. Може би не в интелектуално отношение, но в прагматично нямат грешка. И все пак, той се обърна към теб. Защо, Джони?

— Хайде да не навлизаме в тази тема — каза рязко Сен Жак и пусна ръката на сестра си.

— Но аз трябва да го разбера. Това е моят живот, той е моят живот! Не може да има никакви тайни, когато става въпрос за него — не издържам вече! Кажи ми — защо точно ти ?

Сен Жак се отпусна назад на стола. Вдигна очи и в тях се четеше неизказана молба.

— Познавам те толкова добре. Помниш ли как преди шест-седем години напуснах нашата ферма, като заявих, че искам да се опитам да се оправя сам?

— Естествено. Тогава ти разби сърцата на мама и татко. Нека бъдем откровени — винаги си бил нещо като любимец…

— Винаги бях детето ! — прекъсна я най-младият Сен Жак. — Трябваше да участвам в представлението с богати слабоумни, в което моите тридесетгодишни братя изпълняваха сляпо нарежданията на надутия, тесногръд френски канадец — нашия баща, чиито единствени достойнства бяха парите и заемите му.

— Той бе и нещо повече, но няма да споря — това е мнението на „детето“.

— Нямаш и право, Мари. Ти направи същото и понякога не се връщаше в къщи по цяла година.

— Имах работа.

— Аз също.

— Какво направи ти?

— Убих двама души. Две животни, които убиха една моя приятелка — изнасилиха я и я убиха.

— Какво?

— По-тихо…

— Боже мой, какво е станало?

— Не исках да се обаждам вкъщи, затова потърсих съпруга ти, моят приятел Дейвид, който не се отнасяше към мен като дете-идиотче. Тогава това ми се струваше най-правилно и беше най-доброто решение, което можех да взема. Правителството му бе задължено и затова в Джеймс Бей пристигна екип от умни хора от Вашингтон и Отава и аз бях обявен за невинен. Казаха, че е станало при самозащита и то беше точно така.