Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Наистина ли?

Всъщност церемонията продължи по-малко от пет минути, но и пет секунди щяха да са достатъчни. Първият човек, с когото се срещна куриерът — убиец на Чакала, бе самият кралски губернатор, окичен с ленти за отличия. Когато представителят на кралицата прегърна в галски стил героя на Франция, той прошепна в ухото на Жан Пиер Фонтен:

— Разбрахме къде са жената и децата. Изпращаме ви там. Инструкциите са в сестрата.

Останалото бе под очакванията на стария човек, особено отсъствието на пресата. Снимката му никога не бе попадала във вестниците, освен като на углавен престъпник.

Морис Панов — доктор по медицина, бе страшно ядосан, а той винаги се стараеше да овладява такива моменти, защото те не помагаха както на него, така и на пациентите му. Сега обаче, докато седеше зад бюрото в кабинета, му беше трудно да обуздае емоциите си. Дейвид Уеб не се беше обаждал. А трябваше — налагаше се да поговори с него. Имаше вероятност това, което ставаше, да заличи тринадесет години терапия — нима не можеха да го разберат?… Да, естествено, че не можеха, защото то не ги интересуваше. Имаха други приоритети и не се тормозеха от проблеми, излизащи извън тяхната сфера на действие. Но той не можеше да не се тревожи. Увреденият му мозък бе толкова деликатен, толкова застрашен от влошаване на състоянието му! Беше толкова лесно ужасите от миналото да вземат връх над настоящето. Това не трябваше да се случи с Дейвид! Той бе толкова близко до възвръщането към нормалното състояние, както никога (а кой, по дяволите е нормален в този побъркан свят). Можеше да продължи да работи много добре като преподавател. Вече успяваше да си припомни почти всичко, когато ставаше въпрос за работата му като учен и възвръщаше паметта си все повече с всяка измината година. Но всичко това можеше да бъде унищожено само от един акт на насилие, а насилието бе свързано с живота на Джейсън Борн. Проклятие!

Само това, че бяха позволили на Дейвид да остане при тях, бе достатъчно. Беше се опитал да обясни на Алекс потенциалните увреждания, които могат да настъпят, но Конклин бе повтарял неопровержимия си отговор: Не можем да го спрем. Така поне имаме възможност да го наблюдаваме, да го защитим. Сигурно е прав. „Те“ не си играеха, когато ставаше дума за защита — охраната в салона пред кабинета му и на покрива на зданието, да не говорим за новия въоръжен човек в приемната, както и за странния компютър, всичко свидетелстваше за тяхната загриженост. И все пак щеше да е много по добре за Дейвид, ако просто му бе дадено успокоително и бе изпратен на усамотения остров, а преследването на Чакала останеше за професионалистите… Изведнъж Панов се усети и разбра всичко: не съществуваше по-голям професионалист от Джейсън Борн.

Мислите на лекаря бяха прекъснати от телефона, който той не можеше да вдигне, докато не се включеха всички процедури за безопасност. Първо започваше проследяване на връзката. Скенер определяше дали по линията има включени подслушвателни устройства. Накрая самоличността на обаждащия се се потвърждаваше лично от Панов. Интеркомът избипка. Mo щракна ключето на неговото табло.

— Да?

— Всички системи са изчистени, сър — обяви временният служител от приемната. — Човекът от другата страна на линията заяви, че се казва Тредстоун, господин Д. Тредстоун.

— Ще приема разговора — каза Панов твърдо. — А вие можете да изключите всякакви други „системи“ на тази машина отвън. Разговорът е между лекар и пациент и е поверителен.

— Да, сър. Мониторът е ограничен.

— Какво е?… Няма значение. — Психиатърът взе слушалката и едва се сдържа да не изкрещи. — Защо не ми се обади преди, кучи сине !

— Не исках да получиш спиране на сърдечната дейност, това стига ли ти?

— Къде си и къде отиваш?

— В момента ли?

— И това ще ми е достатъчно.

— Чакай да видя. Наех кола под наем и сега съм на половин пресечка от една къща в Джорджтаун, собственост на председателя на Федералната търговска комисия и разговарям с теб от автомат.

— За Бога, защо ?

— Алекс ще ти разкаже по-подробно, но това, което искам да направиш е да се обадиш на Мари на острова. Откакто напуснах хотела, опитах да се свържа няколко пъти, но не можах. Кажи й, че съм добре — съвсем добре, и да не се безпокои. Разбра ли?

— Разбрах, но не ти вярвам. Дори не звучиш както обикновено.

— Но не можеш да й го кажеш, докторе. Ако си ми приятел, не можеш да и кажеш нищо подобно.