Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Значи все пак имаш нужда от парите ми.

— Хайде, хайде, господин съдия, за какви пари говориш? Не искам да се бъркам в чужди работи, но Вашингтон доста подробно ме осведоми за теб. Ами че ти от години си лишен от правото да практикуваш.

— А, да, Вашингтон! — вдигна Префонтен чашата си към оранжево-лазурното небе. — Там, както винаги, едва кретат след престъпленията, а що се касае до техните престъпления — там пък хич ги няма.

— Какво имаш предвид?

— Искаш да кажеш кого имам предвид. Рандълф Гейтс — ето кого.

— Онова бостънско копеле ли? Оня, който пусна Чакала по дирите на Джейсън?

— Покъртително промененият Рандълф Гейтс, Джони. Променен във всичко, с изключение на случаите, когато трябва да връща пари… Но все пак е с ума и съзнанието, с които го познавах в Харвард преди години. Не най-блестящият, не най-добрият, но с литературни и ораторски способности, които прикриват липсата на истински талант.

— Сега пък за какво говориш?

— Онзи ден отидох да го видя в рехабилитационния център в Минесота, а може би беше в Мичиган — не си спомням добре, защото летях в първа класа, а там дават пиене на корем. Както и да е, срещнахме се и се договорихме. Той минава от другата страна, Джони. Сега има намерение да защитава със законни средства хората, а не конгломератите, които купуват и продават на хартия . Каза ми, че ще преследва посредниците при сливанията на компаниите и онези, които нарочно внасят смут на пазара, за да печелят милиони от това, и закриват хиляди работни места.

— Как би могъл да успее?

— Разчита на това, че е бил вътре в нещата и познава всички тънкости, и иска да посвети големите си способности на тази кауза.

— И защо го прави?

— Защото Едит се върна при него.

— Коя, за Бога, е Едит?

— Жена му… Между другото, още съм влюбен в нея. Случи ми се още в мига, когато я видях за първи път, но по онова време един прочут съдия с жена и дете, независимо колко отблъскващи са те, не можеше дори да се опита да спечели обекта на копнежите си. Великият Ранди никога не я е заслужавал. Може би сега ще се постарае да компенсира за всичките тези години.

— Много интересно, но какво общо има с това, за което сте се договорили?

— Не ти ли казах, че Рандълф натрупа доста пари през изминалите години, които всъщност се оказаха доста успешни за него години?

— Споменавал си ми няколко пъти. И?

— Като признание за услугите ми, които несъмнено са допринесли за измъкването му от твърде опасната ситуация, в която беше попаднал и при която смъртната заплаха за живота му идваше от Париж — той счита за напълно основателно да ме възнагради по някакъв начин. Особено като се имат предвид нещата, които знам за него… След доста на брой, при това жестоки битки из съдебните зали, ми се струва, че иска да се добере до съдийско място, при това доста по-високо от моето.

— Е, и?

— Ами ако си държа устата затворена и се махна от Бостън, ако не лизвам нито капка, за да не издрънкам нещо излишно, банката му ще ми превежда пожизнено по петдесет хиляди долара на година.

— Господи!

— И аз така си казах, когато той се съгласи. Даже за първи път от тридесет години се вдигнах да ида в Масачузетс.

— Но няма да можещ да се върнеш у дома.

— Дом ли? — засмя се тихо Префонтен. — Дали изобщо съм имал дом? Няма значение, може би вече съм си намерил друг. Благодарение на един господин на име Питър Холанд, в ЦРУ ми дадоха препоръки до приятеля ти сър Хенри Сайкс в Монсера. Той на свой ред ме представи на някакъв пенсиониран лондонски адвокат, Джонатан Лемюел, който навремето е бил местен жител. И двамата се справяхме някак си, но още не сме готови за един нов и толкова различен „дом“. Можем да отворим консултантска фирма като специалисти по американско и английско законодателство в областта на вноса и износа. Разбира се, трябва да си опресним знанията, но ще се справим. Мисля, че ще остана тук доста години.

Сен Жак стана бързо от масата, за да напълни отново чашата си, и внимателно погледна бившия, лишен от адвокатски пари, съдия.

Морис Панов бавно и предпазливо влезе в гостната на вила Осемнадесет, където в инвалиден стол седеше Алекс Конклин. Бинтовете, опасващи гърдите на психиатъра, прозираха под тънката материя на бялото му лятно сако. Те продължаваха от лявото му рамо до лакътя.

— Поне двадесет минути се мъчих да напъхам тези ужасни бинтове в ръкава! — ядосано се оплака той, но в гласа му нямаше самосъжаление.