Робърт Лъдлъм: Ултиматумът на Борн

— Съвпадение на злото, доктор Mo — отвърна Конклин. — Не мога да го предложа посмъртно за медал.

— За мен е повече от съвпадение — поклати глава Панов. — Дейвид в последна сметка беше прав. Дали случайно, или нарочно, но връзка все пак имаше. Някой в „Медуза“ е имал убиец или убийци, които са използвали името Джейсън Борн и са премахнали високопоставена личност в собствената област на Чакала. Този някой си е давал сметка какво прави.

— Имаш предвид Тигартън, разбира се.

— Да. Тъй като Борн е бил набелязан от „Медуза“ да бъде ликвидиран, нашият жалък предател Десоул е трябвало да им каже за операцията „Тредстоун“ — може би не името, а същността й. Когато в „Медуза“ са научили, че Джейсън-Дейвид е в Париж, са използвали първоначалния сценарий — Борн срещу Чакала. Като са избрали точно този начин да ликвидират Тигартън, те много точно са предположили, че са открили най-смъртоносния си партньор, който да проследи и убие Дейвид.

— Това го знаем. После?

— Не разбираш ли, Алекс. Като си помислиш, Брюксел беше началото на края и затова Дейвид използва онова лъжливо обвинение, за да съобщи на Мари и на Питър Холанд, че е още жив. Помниш ли онази карта, на която Андерлехт бе ограден с червено?

— Просто ни даде надежда. Не разчитам много на надеждата, Mo.

— Той направи повече от това. Онова съобщение накара Холанд да подготви всички постове в Европа да посрещнат Джейсън Борн, убиеца, и да използват всички възможни средства, за да го върнат тук.

— Ходът му успя. Не винаги става така.

— Успя, защото преди няколко седмици Джейсън Борн разбра, че за да може да хване Чакала, трябва да намери връзка между себе си и него — някоя отдавна забравена връзка, която да бъде извадена на повърхността. Той успя и ти успя!

— По дяволски заобиколен начин — призна Конклин. — Стремяхме се към целта, това е всичко. Трябваше да работим само с възможности, вероятности, абстракции.

— Абстракции? — попита тихо Панов. — Толкова погрешно пасивен термин. Имаш ли представа каква буря в разума предизвикват абстракциите?

— Не разбирам какво ми говориш.

— За онези сиви клетки, Алекс. Те полудяват и започват да се мятат като безкрайно мънички топчета за пинг-понг, стремящи се да намерят тунелчета, през които да се стрелнат, водени от собствените си вродени импулси.

— Тук вече ме уби.

— Ти сам го каза — съвпадение на злото. Но аз бих го нарекъл иначе — магнит на злото. Създадохте го вие с Дейвид и той привлече „Медуза“.

Конклин извъртя стола и го придвижи към балкона, облян в оранжевия блясък на хоризонта, надвиснал над тъмнозелените острови на Монсера.

— За съжаление, нещата не са толкова прости, Mo — бързо изрече той.

— Може ли по-ясно?

— С Крупкин е свършено.

— Какво?

— Скърбя за него като за приятел и като за невероятен противник. Той направи за нас всичко, което можа, а когато всичко свърши, постъпи така, както беше правилно, а не както му беше наредено. Остави Дейвид жив и сега плаща за това.

— Какво му се е случило?

— Холанд съобщи, че преди пет дни е изчезнал от болницата в Москва — облякъл се и излязъл. Никой не знае как го е направил и къде е отишъл, но само час след това са се появили онези от КГБ, за да го арестуват и да го пратят на Лубянка.

— Значи не са го хванали…

— Ще го хванат. Когато Кремъл обяви „черна тревога“ всяко шосе, гара, летище и граничен пункт се оглежда под микроскоп. На поощренията изобщо не може да се устои — който го пусне да мине, получава десет години в Гулаг. Въпрос на време е да го задържат. По дяволите!

На вратата се почука.

— Отворено е. Влезте! — извика Mo.

Облеченият в безупречен блейзер помощник-управител господин Причард влезе, предшестван от масичка на колелца, която успяваше да тика изпънат, като че ли е глътнал бастун. Усмихна се широко и възвести както присъствието си, така и мисията си:

— Бъкингам Причард е на вашите услуги, господа. Донесох малко морски деликатеси за вашата колегиална среща преди вечерята, за която лично се погрижих, като стоях неотлъчно до главния готвач, който е склонен да прави грешки, ако не му се дават ценни съвети, което бях безкрайно щастлив да сторя.

— Кажете ми, господин Причард, не ви ли е ужасно горещо в тези дрехи? Аз бих се потил като прасе — запита Панов.

— Никога не се потя, господине — отвърна помощник-уп-равителят.

— Залагам си пенсията, че доста си се „изпотил“, когато господин Сен Жак се върна от Вашингтон — предположи Алекс. — Всемогъщи Боже, да помислите Джони за терорист!