Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Джейсън връхлетя иззад ръба на микробуса и изстрелът му изби оръжието от ръцете на Чакала. Една, две, три — гилзите летяха във въздуха… и изведнъж спряха! Спряха, а вместо гърмежи се чу ужасно прещракване — оръжието засече и пълнителят не превъртя. Карлос се хвърли на земята за оръжието си. Лявата му ръка беше неподвижна и кървеше, но дясната беше все още силна и сграбчи пистолета като лапа на побесняло животно.

С рязко движение Борн измъкна щика от ножницата и скочи напред, като замахна с острието към ръката на Чакала. Късно! Карлос вече стискаше оръжието си! Джейсън се хвърли върху него и стисна с лявата си ръка горещото дуло. Дръж, дръж! Не го пускай! Извърти го! По посока на часовниковата стрелка! Използвай щика — не, недей! Пусни го! Дръж с двете ръце! Противоречивите команди се блъскаха в съзнанието му. Каква лудост. Беше останал без дъх и без сили, очите му не можеха да гледат в една точка — рамото . Чакала, както и самият Борн, беше ранен в дясното рамо.

Дръж! Мери се в рамото, не пускай! С последен напън, който го остави без дъх, Борн с все сила дръпна нагоре и отхвърли Карлос назад, притисна го към микробуса и заудря с юмруци в ранената област. Чакала закрещя и изпусна оръжието, а в следващия миг го ритна под колата.

Отначало Джейсън не разбра откъде идва ударът — имаше чувството, че лявата половина на черепа му се разцепва. После съобрази, че сам си беше виновен — беше се подхлъзнал на оплискания с кръв чакъл и се беше стоварил върху металната решетка на микробуса. Но това нямаше значение, нищо нямаше значение!

Карлос Чакала бягаше! Невероятното объркване наоколо му даваше стотици възможности да се измъкне от Новгород. Значи всичките му усилия са били напразни !

Но му оставаше още една граната. Борн я извади и я запрати зад микробуса в центъра на паркинга. Последва взрив и Джейсън се изправи. Надяваше се, че граната ще накара Бенджамин да държи района под око.

Като се олюляваше и пристъпваше с усилие, Джейсън се отправи към вратата в оградата, която водеше към караулното и тунела. Боже мой, Мари, не успях! Толкова съжалявам. Напразно. Всичко е било напразно. И тогава като че цял Новгород му се изсмя в лицето — той съзря, че някой бе отворил желязната врата на тунела и бе осигурил на Чакала желания път към свободата.

— Арчи? — Учуденият глас на Бенджамин се извиси над останалите звуци. Младият руснак изскочи от караулното и се втурна към Борн. — Всемогъщи Боже, мислех си, че си мъртъв !

— И затова отвори вратите и остави палача ми да се измъкне! — едва можа да извика Джейсън. — Защо не изпрати и лимузина да го вземе?

— Погледни по-внимателно, професоре — предложи задъханият Бенджамин, като се спря пред Борн и заоглежда смазаното му лице и изцапаните му с кръв дрехи. — Недовиждаш от старостта.

— Какво?

— Врати ли искаш? Ето ти ги.

И инструкторът изкрещя на руски някаква команда към караулното. Само след секунди огромната желязна врата се спусна и закри входа на тунела. Борн не я беше виждал в такова положение преди, но тя изглеждаше някак странно — изкривена и издута.

— Стъкло — обясни Бенджамин.

— Стъкло ли? — слиса се Джейсън.

— Във всеки край на тунела има стъклени стени, дебели двадесет сантиметра, които са затворени херметически.

— Какво говориш?

Но обяснения не се наложиха. Изведнъж в тунела заприиждаха гигантски вълни, които се разбиваха в стените на огромен аквариум — тунелът се пълнеше с водите на река Волхов. Ненадейно в растящата бушуваща стихия се мярна нещо — някакъв предмет… някакво тяло! Борн се вцепени, очите му щяха да изскочат от шока, устата му се отвори, но оттам не излезе нито звук. С последни сили се затича напред, като силно залиташе. На два пъти дори се свлече на колене, но постепенно крачките му ставаха все по-бързи и накрая Джейсън се втурна към масивната стъклена стена, която преграждаше входа. Прилепи ръце към стъклото и се облегна на него. Само на сантиметри пред очите му се разиграваше зловеща сцена — трупът на Карлос Чакала, облечен в гротескна униформа, се удряше непрестанно в железните пръчки на вратата, чертите на смуглото му лице бяха изкривени от ненавист, очите му бяха като стъклени топчета, в които се беше запечатало проклятие към смъртта, която го бе изненадала.

Джейсън Борн не сваляше студения си поглед от него; устата му бе здраво стисната; лицето му бе лице на убиец, победил друг убиец. Полека-лека обаче изразът му омекна, устните му се отпуснаха — това вече беше Дейвид Уеб, човекът, от чийто гръб се бе смъкнало бремето на един омразен свят.