Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Ясно — отвърна Борн и в последната секунда се сети да пусне на бетонния под оръжието на Карлос. Вратата се отвори.

— Да — каза съветския полицай, но веднага се поправи, като видя пистолета в краката на Джейсън. — Не! — изкрещя той.

— За нищо на света — задъхано се обади Крупкин, като пристъпи напред.

— Защо?

— Комитетът!

— Прекрасно. — Полицаят кимна раболепно, но не помръдна от мястото си.

— Какво правите ? — запита Крупкин. — Фоайето е чисто и групата за нападение е по местата си.

— Той е бил тук! — прошепна Борн и напрегнатият тих глас като че ли направи още по-неясни думите му.

— Чакала? — удиви се Крупкин.

— Слезе по тези стълби. Не може да се е измъкнал през никой друг етаж! Всички врати към аварийния изход са залостени здраво отвътре. Само ключалката на шината отваря бравата.

— Кажи ми — обърна се на руски офицерът от КГБ към човека от хотелската охрана, — минавал ли е някой през тези врати през последните десет минути, откакто дадохме заповед да се затворят всички врати?

— Не — отвърна милиционерът. — Само една изпаднала в истерия жена в изцапана с кръв хавлия. Стрелбата я заварила в банята, тя се уплашила, паднала и се порязала. Мислехме, че ще получи удар, така пищеше. Веднага я заведохме в кабинета на сестрата.

Крупкин се извърна към Джейсън и отново заговори на английски.

— Само някаква жена е минала. Порязала се и изпаднала в паника.

— Жена? Сигурен ли е? Какъв цвят е била косата й? Димитри попита охраната и след като получи отговор, отново се обърна към Борн.

— Казва че била червеникава и доста къдрава.

— Червеникава? — пред очите на Борн изникна много неприятен образ. — Домофон? Не, рецепцията! Ела, може да имам нужда от помощ!

Последван от Крупкин, босият Борн прекоси фоайето и се приближи към някакъв служител на рецепцията.

— Говорите ли английски?

— Разбира се, дори много добре, господине.

— Дайте ми плана за десетия етаж. Бързо!

— Моля?

Крупкин преведе. На плота сложиха голяма папка и разгърнаха страниците.

— Тази стая! — посочи Джейсън към едно квадратче, като се опитваше да не изплаши още повече разтреперания служител. — Свържете се с нея по телефона. Ако линията е заета веднага изпратете всички там!

Крупкин отново преведе и пред Борн се появи телефон. Той набра номера и заговори:

— Обажда ви се този, който влезе във вашата стая преди няколко минути…

— О, да, разбира се, скъпи приятелю. Много ви благодарим! Докторът е тук и Бинки…

— Искам да знам нещо, и то веднага… Носите ли със себе си перуки, когато пътувате?

— Въпросът ви е доста нахален…

— Госпожо, нямам време за любезности. Трябва да знам! Носите ли?

— Ами да. Всъщност това не е тайна и всичките ми приятели знаят, и ми прощават измамата. Виждате ли, скъпи, имам диабет и косата ми е сива и ужасно рядка.

— Червена ли е една от перуките ви?

— Всъщност да. Много ми харесва да променям…

Борн трясна слушалката и се вгледа в Крупкин.

— Проклетото копеле се е измъкнало. Карлос е бил!

— Ела с мен! — изрече Крупкин и двамата хукнаха през празното фоайе към редиците служебни кабинети на „Метропол“. Стигнаха до вратата на лекарския кабинет и се втурнаха вътре. Това, което видяха, ги накара да потреперат. Дъхът им секна.

Около кушетката за прегледи и на пода се търкаляха развити бинтове и ролки лейкопласт, счупени спринцовки и шишенца с антибиотици. В стаята цареше пълен хаос. Но двамата мъже не забелязаха безпорядъка. Очите им бяха приковани към жената, която бе обслужила обезумелия си пациент. Сестрата на „Метропол“ седеше с отметната глава на стола си, гърлото й бе прерязано с хирургическа точност, а по безупречно бялата й престилка криволичеше струйка кръв. Лудост!

Застанал до масата в хола, Димитрий Крупкин разговаряше по телефона, докато Алекс Конклин седеше на тапицирания с брокат диван и разтриваше сакатия си крак, от който бе свалил ортопедичната обувка. Борн стоеше до прозореца и се взираше към булевард „Маркс“. Алекс отправи поглед към офицера от КГБ и на изпитото му лице се появи лека усмивка. Крупкин отвърна на погледа му и кимна. Двамата достойни противници изпитваха благодарност един към друг. Участваха в една безкрайна и по същество безсмислена война, в която се печелеха само битки, а философските противоречия оставаха все така неразрешими.

— Тогава считам, че имам уверенията ви, другарю — каза Крупкин на руски, — и, честно казано, ще настоявам да изпълните обещанието си… Разбира се, че записвам разговора ни! А вие не бихте ли сторили същото?… Чудесно! Разбираме се добре и сме наясно по отношение на задълженията си, така че нека да обобщя. Мъжът е сериозно ранен и всички таксита, болници и лекари в района на Москва са предупредени за това. Описанието на откраднатия автомобил е разпространено и всеки, който забележи човека или колата, ще докладва само на вас. Неизпълнението на тези инструкции води до Лубянка и това трябва да е ясно на всички… Добре! Разбрахме се с вас да ми се обадите веднага, след като получите някакви сведения, нали? Не се стряскайте, другарю. Знам добре, че сте по-старши от мен, но, в края на краищата, живеем в пролетарско общество, така ли е? Просто последвайте съвета на един изключително опитен ваш подчинен. Приятен ден… Не, не е заплаха, а просто израз, който научих в Париж — май е от американски произход… — Крупкин остави слушалката и въздъхна. — Сърби ме езикът да кажа нещо за нашата изчезваща, образована аристокрация.