Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Нямаше време! Размишлявай, когато разполагаш със собствено време, Дейвид Уеб! Изобщо не ми трябваш, слабо и мекушаво копеле! Махай се от мен! Трябва да изкарам от скривалището му хищния звяр, когото преследвам от тринадесет години. Ноктите му са остри като бръсначи, свикнал е да убива — твърде често прави това, а сега иска да убие и теб . Махни се от мен!

Кървави петна! По тъмнокафявия мокет, под мъждукащата лампа на тавана лъщяха мокри капки. Борн ги попипа. Наистина бяха мокри и червени — кървави. Минаваха пред първата врата отляво, пред втората… после пресичаха коридора. Вече не бяха равномерни, а лъкатушеха и прекъсваха, сякаш зеещата рана е била отчасти запушена. Дирята подминаваше шестата врата отдясно, после седмата… и изведнъж лъскавите червени капки изчезнаха — не, не съвсем. Една тъничка, едва доловима нишка водеше наляво, а после пак се появяваше от другата страна на коридора! Бледо червено петно точно под дръжката на осмата врата отляво, на близо шест метра от изхода на коридора към стълбището. Карлос бе зад тази врата и държеше някого като заложник.

Сега всичко зависеше от точността — всеки миг и всеки звук бяха съсредоточени в едно — да го хване или да го убие. Борн дишаше равномерно и се мъчеше да овладее мускулните спазми, обзели цялото му тяло. Отново тръгна по коридора, този път в обратната посока. Стигна на около тридесет стъпки от осмата врата отляво и се извърна бързо, когато изведнъж чу приглушен хор от спорадични хлипания и викове, които се носеха иззад затворените врати на хотелския коридор. Чуваха се заповеди, формулирани доста по-успокоително от инструкциите на Крупкин: „Моля, не излизайте от стаите си! Не пускайте никого вътре! Нашите хора са предприели претърсване.“ Винаги казваха „нашите хора“ никога „полицията“ или „властите“ — тези думи предизвикваха паника. Паниката и отвличането на вниманието бяха неизменни съставни части на клопката за хора, вечните съюзници на щракващия капан.

Вдигна автоматичния пистолет и се прицели в един от богато украсените полилеи в коридора. Стреля два пъти, като едновременно с това крещеше яростно, а оглушителните експлозии се смесваха със сипещите се от тавана стъкла.

— Ето го! В черен костюм е!

Като нарочно тропаше с крака, Борн се понесе с големи крачки по коридора към осмата врата вляво, отмина я и още веднъж изкрещя:

— Изходът… изходът!

Спря и рязко стреля в още един полилей, а оглушителният шум заглуши липсата на шум от тропащи крака. Той се извъртя и притисна с все сила гръб в стената точно срещу осмата врата, отблъсна се и връхлетя върху нея. Тя зейна, а той влетя в стаята и се просна на пода с вдигнат и готов за стрелба пистолет.

Бе сбъркал ! Разбра го моментално — бе попаднал в контра-капан! Чу или инстинктивно усети някъде да се отваря друга врата! Рязко се затъркаля надясно, а краката му блъснаха някаква лампа, поставена на пода, и я запратиха към вратата. Пред погледа му се мернаха възрастен мъж и жена, свити и вкопчени един в друг в най-отдалечения ъгъл.

Облечената в бяла роба фигура връхлетя в стаята като стреляше безразборно и оглушително с автоматичен пистолет. Като се метна към лявата стена, Борн отправи няколко изстрела към бялата маса. Знаеше, че поне за частица от секундата десният фланг на убиеца бе останал незащитен. Достатъчно беше!

Чакала бе улучен в рамото — дясното рамо! Оръжието буквално се изплъзна от пръстите му, когато той рязко вдигна ръка, а дланта му се разтвори неволно от пронизалия го куршум. Чакала обаче не се спря нито за секунда, рязко се извъртя обратно, окървавената му бяла роба се разтвори и се изду като платно на кораб, когато той сграбчи с лявата си ръка голямата рана в плътта си и с все сила ритна лампата в лицето на Борн.

Борн стреля отново, полузаслепен от летящия към него абажур на тежката лампа. Основата й се блъсна в оръжието му. Изстрелът отиде нахалост. Борн успокои ръката си и отново натисна спусъка, но чу само недвусмислено метално щракане, от което го втресе — пълнителят беше празен! С мъка клекна и посегна към страшния автоматичен пистолет, а облеченият в бяла роба Карлос се втурна през разбитата врата към коридора. Джейсън се опита да стане, но коляното му се огъна. Беше се изметнало под собствената му тежест. О, Боже! Допълзя до ръба на леглото и се хвърли напреки върху завивките, за да достигне телефона на нощното шкафче, но Чакала го бе раздробил с изстрелите си! Болният мозък на Карлос наистина беше използвал всякакви тактически и противодействащи ходове, които знаеше.