Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Джейсън измъкна оръжието си, като в същия миг се завъртя и отново се хвърли до стената на малката ниша, а в това време непрекъснатият огън на Чакала направи на парчета ярката броня на машината за пепси-кола и куршумите се забиха в дебелата пластмасова предна част на машината за лед. Борн се надигна и вдигна пистолета с пръст на спусъка. Едновременно с това се чуха и други изстрели, но не от автомат. Алекс стреляше от вътрешността на апартамента. Държаха Карлос под кръстосан огън! Възможно беше всичко да свърши в един хотелски коридор в Москва! Дано стане така! Дано!

Чакала нададе яростен вик — беше улучен. Борн отново се сви до стената, като за момент се разсея от бръмченето на машината за лед, която внезапно бе проработила. Приближи лице до ъгъла на коридора, но точно в този миг смъртоносната лудост в коридора пак изригна неудържимо. Подобно на обезумяло животно в клетка, раненият Карлос се въртеше на едно място и не преставаше да стреля, като че ли искаше да разруши някакви невидими стени. Два пронизително истерични писъка долетяха от дъното на коридора — крещяха мъж и жена, които бяха или само ранени, или вече умираха от някой заблудил се куршум в тази хаотична стрелба.

— Лягай! — изкрещя Конклин от отсрещната страна на коридора. Внезапната му команда явно бе предизвикана от нещо, което оставаше невидимо за Джейсън. — Прикрий се!

Борн се сви на кълбо, за да предпази главата си възможно най-добре. Ъгълът! Прилепи се към пода, когато първата експлозия разлюля стените, последва втора, много по-наблизо, много по-оглушителна, вече в самия коридор. Гранати!

Димът се смеси с откъртилия се от тавана гипс и натрошени стъкла. Пистолетни изстрели! Девет един след друг — автоматичен пистолет… Алекс! Джейсън се отдръпна от ъгъла на нишата и се хвърли към отвора. Конклин стоеше пред техния апартамент, зад него лежеше преобърнатата масичка за сервиране. Той измъкна рязко празния пълнител и трескаво пребърка джобовете си.

— Свършил съм ги! — извика гневно, като имаше предвид допълнителните боеприпаси, с които ги беше снабдил Крупкин. — Той избяга в другия коридор, а аз нямам нито една от проклетите гранати!

— Аз имам, а пък съм и много по-бърз от теб — каза Джейсън, като извади празния пълнител и пъхна нов, който бе измъкнал от джоба си. — Влез вътре и се обади на рецепцията. Кажи им да опразнят фоайето.

— Крупкин каза…

— Пет пари не давам какво е казал! Нареди им да изключат асансьорите, да барикадират всички изходи на стълбите и да не припарват на този етаж!

— Разбирам…

— Направи го!

Борн се втурна по коридора. Трепна, като наближи ранената двойка. Мъжът и жената бяха проснати на пода, лазеха и стенеха. Дрехите им бяха опръскани с кръв, но се движеха ! Борн се обърна и викна на Алекс, който, накуцвайки, заобикаляше масичката за сервиране.

— — Повикай някого на помощ за тези тук! — нареди той. — Живи са! Използвай само този изход, чу ли? — И посочи една врата в дъното на коридора.

Преследването започна — усложнено и затруднено от факта, че за него вече се бе разчуло из всички крила на десетия етаж на „Метропол“. Не беше трудно да се досети човек, че зад тези затворени врати от двете страни на коридора изпаднали в паника хора бяха позвънили на рецепцията още в мига, когато са чули близката стрелба. Стратегическият план на Крупкин за нападателен отряд в цивилни дрехи се провали още при първите изстрели от оръжието на Чакала.

Къде беше той сега? В другия край на дългия коридор, в който беше влязъл Джейсън, имаше още един изход, но от двете му страни имаше поне седемнадесет-осемнадесет стаи за гости. Карлос не беше глупав, а сега, когато беше ранен, щеше да използва всички тактически ходове, които беше научил през дългия си живот, изпълнен с насилие и измъкване от смъртта, за да оцелее още веднъж, дори и само за да извърши убийството, което за него бе по-важно от живота му… Борн внезапно осъзна колко прецизен бе анализът му, защото той важеше и за самия него. Какво беше казал старият Фонтен на остров Транкуилити, в онзи отдалечен склад, от прозореца на който се взираха в шествието на свещениците, знаейки, че един от тях е купен от Чакала?… „Два остаряващи лъва, които се дебнат и не се интересуват кой друг ще бъде убит под кръстосания огън“ — това бяха думите на Фонтен, който бе пожертвал живота си, за да спаси човек, когото едва познаваше, защото собственият му живот бе свършил в момента, в който бе загубил любимата си съпруга. Джейсън закрачи предпазливо и безшумно по коридора към първата врата вляво, като се чудеше дали да постъпи по същия начин. Изпитваше безгранична жажда за живот — с Мари и децата им — но без нея и децата… щеше ли животът да има смисъл? Можеше ли наистина да се откаже от него само защото бе видял в друг човек нещо общо със себе си?