Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Нямате вече Родченко — продължи облеченият в черно мъж от Министерството на военните доставки и също стана, — и ми идва на ум, че дори не бяхте изненадан.

— Какво?

— Повечето, дори всички ние, сутрин най-напред включваме радиото. Говорят все същите глупости и ми се струва, че в това има нещо успокоително, но предполагам, че повечето от нас знаеха за смъртта на Родченко… Но не и вие, отче, и когато нашата журналистка ви го каза, не бяхте поразен, не бяхте шокиран, дори не се учудихте.

— Разбира се , че бях! — изкрещя Чакала. — Не ви ли е ясно, че умея да се владея ! Затова водачите на световния марксизъм ми вярват и имат нужда от мен!

— Това вече не е на мода — промърмори пепеляворусата специалистка по лични досиета и също се изправи.

— Какво говорите? — Карлос зашепна ожесточено, но гласът му постепенно се повишаваше. — Аз съм Монсеньора от Париж. Направих живота ви далеч по-приятен, отколкото сте стигали в жалките си очаквания и сега ме разпитвате ? Как бих узнал нещата, които знам, как бих могъл да съсредоточа вниманието и парите си върху вас, които сте в тази стая, ако не бях между най-привилегированите в Москва ! Не забравяйте кой съм!

— Но ние не знаем кой сте — обади се друг мъж и стана.

Неговите дрехи също бяха спретнати, строги и добре изгладени, но по-добре ушити. Изглеждаше че обръща голямо внимание на външността си. Лицето му също беше различно — беше по-бледо от това на другите, а очите му — по-напрегнати и някак по-съсредоточени. Човек имаше чувството, че той претегля внимателно всяка дума, която казва. — Освен свещеническия сан, с който се представихте, нямаме никакви сведения за самоличността ви, а и вие очевидно не желаете да ни я разкриете. Що се отнася до това, което ви е известно, то вие посочихте явни слабости и несправедливости в системата на министерствата ни, но те се ширят навсякъде. Можехте да изберете десетина други като нас, на други служби и за тях щеше да важи същото. Нищо ново не ни казахте…

— Как смеете ! — изкрещя Карлос Чакала и жилите на врата му изпъкнаха. — Кой сте вие да ми говорите такива неща? Аз съм Монсеньора от Париж, истински син на Революцията!

— А аз съм военен прокурор в Министерството на правосъдието, другарю Монсеньор, и много по-млад продукт на тази революция. Може и да не познавам лично ръководителите на КГБ, които според вас са ваши раболепни слуги, но затова пък съм запознат с наказанията, които се полагат за вземане на съдебните дела в наши ръце, и лично, при това тайно, да се опълчим против началниците, вместо да докладваме директно на Службата за нарушенията. Това са наказания, които не бих искал да понеса, без да имам много по-подробни доказателствени материали вместо досиета, изготвени доброволно от неизвестни източници — може би от недоволни служители на по-ниско от нашето собствено ниво… Честно казано, не бих искал да ги разгледам, за да не бъда компрометиран от доброволни предварителни показания срещу мен, които биха навредили на положението ми.

— Вие сте само едно незначително юристче ! — изрева свещеникът, стиснал юмруци. Очите му се наляха с кръв. — Всички вие изопачавате истината! Вие сте предани привърженици на преобладаващата тенденция на изгодата !

— Чудесно казано — каза юристът от Правосъдието. — Само че тази фраза сте я взели от английското законодателство.

— Няма да търпя непоносимата ви арогантност!

— Не е и необходимо, другарю свещеник , тъй като смятам да си тръгна и моят съвет на юрист към тук присъстващите е да сторят същото.

— Позволявате си да…

— Несъмнено — отвърна съветският юрист и си позволи да се пошегува, докато оглеждаше събралите се. — Може да ми се наложи да обвинявам сам себе си, а пък съм страхотно добър в моята област — ухили се той.

— А парите ? — извика Чакала. — Изпратил съм ви хиляди !

— Къде е записано това? — запита невинно прокурорът. — Самият вие сте се погрижили да се скрият всички следи. Пликове, пъхнати в пощенските ни кутии или в чекмеджетата в кабинетите, заедно с бележки да ги изгорим. Кой от нашите граждани ще признае, че ги е слагал? Този път води към Лубянка… Довиждане, другарю Монсеньор — изрече юристът от Министерството на правосъдието, отмести стола си и се упъти към вратата.

Един по един, така, както бяха дошли, всички последваха прокурора, като поглеждаха към странния мъж, който беше прекъснал по такъв необичаен начин скучния им живот, като инстинктивно почувстваха, че неговият път е осеян с позор и екзекуции. Със смърт.