Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Чу се друг звук! Висок и рязък. Резето на вратата към стълбището бе дръпната с все сила, тежката метална врата се удари в бетонната стена на площадката. Чакала бе хукнал по стълбите надолу към фоайето. Ако на рецепцията бяха послушали Конклин, той беше вече в капан !

Борн се взря във възрастната двойка в ъгъла, трогнат от факта, че старецът прикриваше жената със собственото си тяло.

— Всичко е наред — изрече той с тих глас, за да ги успокои. — Вероятно не ме разбирате, защото не говоря руски, но сега сте в безопасност.

— И ние не говорим руски — отвърна сдържано мъжът на английски и, загледан в Джейсън, се опита да стане, изпънал шия. — Англичанин съм и преди тридесет години и аз щях да съм пред тази врата! Бил съм в Тридесета армия с генерал Монтгомери. Беше страхотен при Ел Алмейн — всъщност всички ние се проявихме тогава. Но, както се казва, възрастта ни съсипва.

— Не бих казал, генерале…

— О, не, само бригаден командир…

— Чудесно! — Борн прелази през леглото, като внимаваше за коляното си, макар вече да не го болеше. — Трябва ми телефон!

— Всъщност, вбеси ме проклетата му роба! — продължи ветеранът от Ел Алмейн. — Мамка му на онзи мръсник — извинявай, скъпа.

— За какво говорите?

— За бялата роба , момко! Сигурно е на Бинки — онова семейство, с което пътуваме заедно. Те са от другата страна на коридора. Май я е задигнал от онзи чудесен хотел „Бо Риваж“ в Лозана. Самата кражба е ужасна сама по себе си, но ако я е дал на тази свиня, е направо непростимо!

В следващия миг Джейсън бе сграбчил оръжието на Чакала и влетя в отсрещната врата. Веднага бе разбрал, че Бинки заслужава повече възхищение, отколкото бригадният командир признаваше. Другият мъж лежеше на пода, а от раните от гърлото и корема му бликаше кръв.

— Не мога с никого да се свържа! — изпищя една жена с оредяла сива коса; беше коленичила пред жертвата и истерично хлипаше. — Той се бореше като луд — все си мислеше, че свещеникът няма да стреля!

— Стискайте кожата около раните така, че да ги затворите! — изкрещя Борн и хвърли поглед върху телефона. Беше невредим! Хвърли се към него, но вместо да се свърже с рецепцията или телефонистката, набра номера на апартамента си.

— Крупкин! — извика Алекс от другата страна.

— Не, аз съм! Първо: Карлос тръгна по стълбите от коридора, в който влязох. Второ: някакъв мъж е прострелян — в същия коридор, седмата врата вдясно. Бързай!

— Колкото мога. Имам чиста линия за онзи кабинет.

— Къде, по дяволите, е групата на КГБ?

— Току-що пристигнаха. Крупкин се обади само преди секунди от фоайето, затова си помислих, че…

— Отивам на стълбището!

— Защо, за Бога?

— Защото Карлос е мой!

Джейсън се спусна към вратата, като изобщо не се спря да успокои изпадналата в истерия съпруга — нищо не му идваше на ум. Премина като ураган през изхода към стълбите. В ръката си стискаше пистолета на Чакала. Спря на седмото стъпало и събу обувките и чорапите. Усети студената повърхност на камъка върху стъпалата си и тя някак му напомни за джунглата, за допира на кожата до росните утринни шубраци. Този неясен, глупав спомен го накара да овладее страховете си — джунглата винаги е била приятел на Делта Едно.

Етаж по етаж слизаше надолу, като следваше непрекъснатите струйки кръв, вече по-широки, явно неудържими — последната рана бе твърде голяма, за да се спре кървенето само с притискане. Чакала се бе опитал два пъти да използва този начин — на петия и на третия етаж, пред вратите към коридора. Но веднага след това следваха тъмночервени ручейчета, защото и двете му ръце му трябваха, за да се опита да отключи.

Вторият етаж, после първият, а след него нямаше нищо! Карлос беше в капана! Някъде в сенките под него се спотаяваше смъртта на убиеца, която щеше да го освободи! Борн безшумно измъкна едно рекламно кибритче от „Метропол“, прилепи се до бетонната стена, откъсна една клечка и запали целия кибрит. Хвърли го през перилата, а в дясната си ръка стискаше оръжието, готово да изригне и посипе с куршуми всичко, което помръднеше долу!

Нищо не се случи — нищо! Циментовият етаж бе празен — там нямаше никой! Невъзможно! Джейсън се втурна по последните стъпала и задумка към фоайето.

— Что? — извика някой на руски. — Кто там?

— Американец съм! Работя с КГБ! Пуснете ме!

— Что?

— Разбирам — извика друг глас, — а вие трябва да знаете, че към вас ще са насочени много пистолети, когато отворя вратата, ясно ли е?